С ъгълчето на окото си Джак зърна едрата фигура, изпълнила рамката на вратата. Беше Тед Линч от ДНК-лабораторията.
— Извинявай — промърмори той. — Не очаквах да си зает…
— Няма нищо — тръсна глава Джак и ги представи един на друг. Те обаче заявиха, че вече се познават.
— Въпросът ти не ми излиза от главата — рече с въздишка Тед.
— Имаш предвид въпроса за степента на зараза върху синята звезда?
— Аха — кимна Тед и ентусиазирано добави: — Сетих се за един тест, който със сигурност ще ни даде отговор. Технологията се нарича Такман, въведена съвсем наскоро при ПВР…
— Какво е ПВР? — озадачено попита Лу.
— Полимеразна верижна реакция — поясни Джак. — Начин да се огледа по-добре всяка ДНК-проба с оглед улесняване на анализа.
— Ясно — кимна Лу, решил да се престори, че разбира всичко.
— Фантастична техника! — добави все така ентусиазирано Тед. — С нейна помощ един специфичен ензим се вкарва в смеската за ПВР. Там той започва да поглъща определи ДНК-вериги, съвсем като в старата видеоигра Пакман. Помните ли я?
Джак и Лу едновременно кимнаха.
— Но фантастичното е друго — многозначително вдигна вежди Тед. — В момента, в който се натъкне на вашата специфична проба, независимо каква е тя, ензимът изпраща сигнал! Представяте ли си? По този начин сме в състояние да определим количеството на отделните съставки просто като отчитаме броя на реакциите. Те пък се извършват в реално време.
Джак и Лу объркано примигваха пред ентусиазма на специалиста.
— Да разбирам ли, че искаш да направя този тест? — завърши с въпрос Тед.
— Да, разбира се — кимна Джак. — Ще бъде чудесно.
— Започвам още сега — кимна Тед и едрата му фигура се плъзна навън с учудваща лекота.
— Схвана ли за какво става въпрос? — объркано промърмори Лу.
— Нито дума — призна Джак. — Там горе Тед си живее в един друг свят. Предполагам, че точно по тази причина са разположили ДНК-лабораторията чак на последния етаж. Така ще си мислим, че резултатите падат направо от небето…
— Трябва да науча нещо повече за ДНК — въздъхна Лу. — Това бързо се превръща в основен способ в криминологията.
— Проблемът е там, че самата технология се променя — промърмори Джак.
— За каква синя звезда говорихте? — смени темата детективът. — За същата, за която си мърмореше под нос когато влязох?
— Абсолютно — кимна с въздишка Джак, след което му разказа за малката блестяща звездичка върху плота на бюрото, като не пропусна да подчертае, че тя е била единственият заразен с антраксни спори предмет във фирмата „Коринтски килими“.
— Виждал съм такива звездички — кимна Лу. — Всъщност, дори в поканата за тазгодишния Полицейски бал имаше няколко такива.
— И аз ги знам — добави Джак. — Макар че дълго време се чудех къде съм ги виждал…
— Странното е, че откриваш една от тях във фирма за продажба на килими — погледна го Лу. — Може би са празнували нещо…
— Да се върнем на твоя проблем — махна с ръка Джак. — Как ще вземеш решение да кажеш ли на Лори какво си открил за новото й гадже?
— Честно казано, не знам — въздъхна детективът. — Може би съм се надявал, че ти ще предложиш да свършиш тая работа…
— Забрави — поклати глава Джак. — Играта си е твоя. Ти си измъкнал информацията, ти ще решиш какво да правиш с нея.
— Работата е там, че има и още — въздъхна след кратко мълчание Лу.
— Какво? — моментално наостри уши Джак.
— Открих с какъв бизнес се занимава…
— И това ли го има в полицейското му досие?
— Аха… Този човек продава оръжие.
Ченето на Джак увисна от изненада. В представите му търговията с оръжие беше нещо много по-опасно от притежанието на няколко грама кокаин.
— Бил е нещо като официален вносител на български автомати АК–47 — добави Лу. — Поне до 1994 година, когато тези оръжия са забранени със специален закон, заедно с още осемнадесет вида полуавтоматични пушки…
— Това е сериозна работа — промърмори Джак.
— Разбира се, че е сериозна. Тези български калашници са изключително популярни сред крайнодесните милиции и други екстремистки организации.
— Имах предвид Лори — въздъхна Джак. — Имаш ли представа за нейното отношение към контрола над оръжията?
— Не съвсем — призна Лу.
— Тогава нека те информирам — ако зависеше от нея, тя без колебание би обезоръжила цялата страна, включително патрулните полицаи. Писала е дисертация върху темата за огнестрелни рани…
— Никога не ми е споменавала това — каза с леко обиден вид Лу.
— Според мен фактът, че годеникът й търгува с оръжие е много по-важен от присъдата за притежание на наркотици — отсече с нетърпящ възражение тон Джак.
— Това означава ли, че ще й съобщиш новината?
— О, по дяволите! — простена Джак. — Нима ти няма да го направиш? Нали ще ме пита откъде знам и аз при всички случаи трябва да спомена името ти?
— Нищо — запъна се Лу. — Просто съм убеден, че ще го направиш по-добре от мен. Между вас има далеч повече общи неща…
— Страхливец! — изгледа го презрително Джак.
— А бе и ти не си голям смелчага, ама нейсе! — раздразнено отвърна Лу. — В случая ще ти бъде по- лесно, просто защото се виждате всеки ден…
— Ще си помисля — реши след кратък размисъл Джак. — Но нищо не ти обещавам, да знаеш!
Телефонът иззвъня и той грабна слушалката. Гласът му прозвуча почти гневно, но той бързо се овладя. Насреща беше Марлийн Уилсън от рецепцията.
— Надявам се, че не ви безпокоя, доктор Степълтън — пропя тя с мелодичния си южняшки акцент.
— В никакъв случай — отвърна Джак. — Какво има?
— В приемната се появиха едни господа, които настояват да ви видят. Очаквате ли някого?
— Доколкото си спомням, не — отвърна озадачено Джак. — Въпросните господа нямат ли си имена?
— Момент — каза Марлийн.
— Хей, аз трябва да бягам — надигна се Лу. — По-добре да изчезвам преди да съм се сблъскал с Лори…
— Обаждай се — махна му за сбогом Джак. — Рано или късно ще трябва да решим какво да правим с тази важна информация, до която си се докопал…
Лу кимна и излезе.
Миг по-късно Марлийн се върна на телефона.
— Господата Уорън Уилсън и Флаш Томас — съобщи тя. — Какво да им предам?
— Пресвети Боже! — ококори се Джак. — Нека се качат!
Ръката му бавно остави слушалката. Не можеше да повярва, че Уорън ще дойде на визита в Съдебна медицина. Няколко пъти го беше канил, просто за да му покаже с какво си вади хляба. Това беше част от плана му да го накара да завърши гимназия, но Уорън категорично заяви, че ще се появи в морга само с краката напред.
Стана и придърпа резервния стол за гости, който беше изправен до стената. После излезе в коридора и се насочи към асансьорите. Изчисленията му бяха почти перфектни, тъй като в момента, в който се изправи
