изненада, той покорно се разви. Оказа се, че и останалите са в същото положение, явно завити на ръка. Започна да ги сваля един по един, пускайки ги в протегнатата ръка на Анджела.
— Сигурен ли си, че трябва да правиш това? — попита младата жена. Безпокойството й беше очевидно, въпреки показанията на брояча. Освен това не вярваше в сръчността на мъжа си.
— Трябва да сме сигурни — отвърна с пъшкане Дейвид, докато развиваше последния болт. Плътният метален капак се откачи с тихо изщракване, Рони протегна ръце да го поеме. Пред очите му се разкри цилиндрична дупка с диаметър около десет сантиметра. Приличаше на дулото на гигантска пушка. Без фенерче той беше в състояние да види само предната й част.
— Сигурен съм, че достъпът ми дотук не би трябвало да е толкова лесен — промърмори той. — Би трябвало да има някакъв заключващ механизъм, или нещо подобно…
После, за да бъде стопроцентово сигурен, вдигна брояча и го опря в ръба на дупката. Радиация отново нямаше.
— Елементите ги няма вътре — обяви той и слезе от стола. — Някой ги е извадил…
— Какво ще правим сега? — попита Анджела.
— Колко е часът? — отвърна с въпрос Дейвид.
— Седем и петнадесет — рече Рони.
— Да вземем по една оловна престилка от кабинета — предложи Дейвид. — А след това ще видим какво може да се направи.
Излязоха от старата сграда и се насочиха към Рентгенологичния център. Нямаха нужда от ключовете на Рони, но Дейвид го покани да дойде с тях, просто за да помогне при носенето на тежките престилки. Санитарят нямаше понятие какво става, но разбираше, че е нещо сериозно и беше изпълнен от желанието да бъде полезен.
Техникът в рентгена се отнесе подозрително към желанието им да получат престилките, но отстъпи когато разбра, че ще ги занесат само до съседната сграда. Тримата пришълци се сдобиха с девет оловни престилки, плюс чифт оловни ръкавици, използвани при флуороскопията.
Приведени под тежестта на товара си, те бавно поеха по обратния път към болничния комплекс.
— Пристигнахме — обяви задъхано Дейвид, стовари, багажа си до вратата на заседателната зала и направи знак на другите да сторят същото.
После включи гайгеровия брояч и почти подскочи от изненада. Стрелката стремително се премести в дясната част на скалата. — Господи Исусе! От това по-добро доказателство, здраве му кажи! — Обърна се към Рони, благодари му за помощта и го отпрати. После обясни на Анджела какво трябва да правят, нахлузи оловните ръкавици и грабна три престилки. Две постави на раменете си, а третата преметна през ръка. Анджела успя да вдигне четири.
Блъснаха вратата и влязоха в залата. Трейнор прекъсна изречението си и изненадано ги зяпна. Останалите участници в заседанието сториха същото. Около дългата маса бяха седнали Шерууд, Бийтън, Кантор, Колдуел, Арнсуърт и Робсън. Председателят на борда удари с чукчето си, за да въдвори тишина.
Очите на Дейвид пробягаха по отрупаната с книжа маса и моментално откриха източника. Той представляваше метален цилиндър с височина тридесетина сантиметра, а дебелината му отговаряше съвсем точно на кухината в стойката на рентгеновия апарат, която беше открил преди броени минути. В основата му имаше няколко пръстена от тефлон, а отгоре стърчеше щипката на заключващото устройство. Цилиндърът беше поставен до макета на покрития паркинг, точно както беше казал Ван Слайк. Дейвид взе една от оловните престилки в ръце и решително се насочи към него.
— Спрете! — извика Трейнор.
Колдуел скочи на крака и уви ръце около кръста на Дейвид.
— Какво си въобразявате, че вършите? — гневно изръмжа той.
— Опитвам се да ви спася живота, ако вече не е късно — отвърна Дейвид.
— Пуснете го! — извика напрегнато Анджела.
— Какви ги дрънкате? — втренчи се в него Трейнор.
— Неприятно ми е да ви го съобщя, но всички вие заседавате в компанията на една солидна порция кобалт-60 — отвърна Дейвид и кимна по посока на цилиндъра.
Кантор скочи на крака толкова рязко, че столът му се преобърна на пода.
— От доста време гледам проклетото нещо и се чудя какво има вътре! — извика той, после се обърна и хукна към изхода.
Смаяният Колдуел разхлаби хватката си, Дейвид грабна цилиндъра с помощта на тежките ръкавици и бързо го уви в една от престилките: После протегна ръка и Анджела му подаде останалите престилки, които носеха. Всички те бяха увити около радиоактивния контейнер. Анджела включи гайгеровия брояч.
— Не ви вярвам! — промърмори Трейнор, но в гласа му липсваше убедителност. Бягството на Кантор го беше разтърсило здравата.
— Сега не е време за спорове! — отсече Дейвид. — По-добре напуснете залата незабавно и потърсете лекарска помощ. Поели сте доста солидна доза радиация.
Трейнор размени нервни погледи с присъстващите, после настъпи паниката. Сякаш по команда членовете на директорския борд хукнаха към вратата с председателя си начело.
Дейвид приключи с увиването и пое брояча. Стрелката показваше висока доза на радиация.
— Това беше всичко, което бяхме в състояние да направим — поклати глава той. — Да се махаме оттук!
Оставиха увития с олово цилиндър на масата и побързаха да излязат в коридора. Анджела внимателно затвори вратата, а Дейвид отново включи гайгера. Тук радиацията беше далеч по-ниска, точно според очакванията му.
— Ако залата бъде запечатана, никой друг няма да пострада — промърмори той.
Хукнаха към фоайето, където ги чакаше Ники. После Дейвид изведнъж се закова на място.
— Мислиш ли, че Ники ще има още малко търпение? — попита той.
— Пред работещ телевизор може да чака и цяла седми — отвърна Анджела.
— Мисля, че разбрах как са били облъчени пациентите промърмори той и я поведе към стационара.
Половин час по-късно прибраха Ники и тръгнаха към паркинга. Върнаха се пред къщата на Ван Слайк, за да си приберат волвото.
— Как мислиш, дали този човек все още представлява опасност? — попита Дейвид.
— Според мен не — поклати глава Анджела.
— И аз съм на същото мнение, освен това не изгарям от желание да влизам отново в къщата му. Да тръгваме към родителите ми, защото съм накрая на силите си…
Слезе от джипа и отвори вратата на волвото.
— Ще карам след теб…
— Обади се на майка си, защото сигурно вече се е побъркала — подвикна след него Анджела.
Дейвид завъртя стартерния ключ, погледна камионетката на Калхоун пред себе си и тъжно поклати глава.
Скоро излязоха на магистралата и той включи мобилния си телефон. Но вместо да се обади на майка си, набра номера на щатската полиция. Чул гласа на дежурния офицер в слушалката, той каза, че иска да съобщи за сериозен проблем в Общинска болница „Бартлет“, в резултат на който са станали поредица от убийства, а много хора са получили смъртоносна доза радиация.
ЕПИЛОГ
Четири месеца по-късно
Дейвид спря пред малката и скромна къщичка в Леония, Ню Джърси. Слезе от колата и изтича по стъпалата към верандата. Беше безнадеждно закъснял.
— Знаеш ли колко е часът? — попита Анджела, последвала го в спалнята. — Минава два, а ти трябваше да се прибереш преди един! Мисля, че след като аз мога да се прибера навреме, същото можеш и ти!
— Извинявай — промърмори Дейвид и започна да се преоблича. — Забави ме един пациент, когото трябваше да прегледам обстойно. — От устата му излетя лека въздишка на задоволство: — Сега поне никой не ми пречи да отделям на пациентите си толкова време, колкото е нужно…
— Нямам нищо против, но имахме уговорка! — продължаваше да негодува Анджела. — При това ти
