На следващата сутрин Гейл Ярбороу се нагърби с неблагодарната задача да ги вдигне рано. Обикаляйки из помещенията с дървено хаванче в ръце, тя чукаше по него с дълга лъжица, предупреждавайки сънливците, че след половин час трябва да са на закуска.
Но половин час се оказа прекалено кратко време, главно защото баните бяха недостатъчни. Наложи се да бъдат използвани на опашка, заради къпането, подсушаването на коси и бръсненето. На всичкото отгоре Ники трябваше да направи сутрешните си процедури. В крайна сметка бяха готови за излизане едва след около час и половина.
Заеха местата си в колите, напуснаха долината, заобиколена от високи планини и бавно се насочиха към Междущатска магистрала №93. От двете страни на пътя се нижеха гъсти гори с невероятно оцветени листа на дърветата, особено привлекателни на фона на тъмносивите гранитни зъбери. Според картата местността се казваше Франкония Нотч.
— Умирам от глад! — обади се след половин час пътуване Ники.
— И аз — присъедини се към нея Анджела. — Къде всъщност отиваме?
— На едно място, което се нарича „Палачинките на Поли“ — отвърна Дейвид. — Според Трент това било култовото заведение в района на Ню Хампшър.
Но когато пристигнаха пред ресторанта бяха уведомени, че трябва да почакат поне четиридесет минути, за да се освободи маса. Когато най-сетне започнаха да се хранят, всички останаха доволни и единодушно обявиха, че е имало за какво да чакат. Палачинките с кленов сироп бяха наистина превъзходни, качеството на пушения бекон и наденичките също не им отстъпваше.
Върнаха се в Уотървил Вали по един особено живописен планински път, носещ името Канкамагъс. Небето се заоблачи, слънцето изчезна и температурата рязко се понижи.
Малко след като се прибраха Кевин изрази желанието за една игра на тенис, но желаещи да му партнират липсваха. След известно време Дейвид позволи да бъде убеден, решил, че малко раздвижване след дългите часове зад волана ще му се отрази добре.
Кевин беше много добър играч и обикновено нямаше проблеми да сломи съпротивата на Дейвид. Но днес нямаше ден и Дейвид започна да трупа точки в своя полза. Обзет от състезателен дух, както обикновено, Кевин започна да се дразни и това доведе до нови грешки от негова страна. В един момент Дейвид обяви поредното му сервиране за аут и той ядно захвърли ракетата си на земята.
— Не беше аут!
— Беше — отвърна Дейвид и описа кръгче около мястото, където беше ударила топката.
Кевин прескочи мрежата и се надвеси да погледне.
— Топката не попадна тук! — обяви все така гневно той.
Дейвид го погледна, видя раздразнението му и сви рамене:
— Добре, нямам нищо против да повторим сервиса…
Преиграването не донесе нищо добро за Кевин, тъй като Дейвид отново спечели.
— На лъжата краката са къси! — шеговито подвикна той.
— Майната ти! — сопнато отвърна Кевин. — Хайде, твой ред е да сервираш!
Дейвид усети как губи удоволствието си от играта. Противникът му продължаваше да се нервира и да оспорва почти всяко от попаденията му. Предложи му да спрат, но Кевин упорито държеше да довършат сета. Който, естествено, загуби.
На връщане отказа да разговаря с Дейвид, очите му гледаха мрачно. Прибраха се в апартамента с първите дъждовни капки от притъмнялото небе. Кевин влезе в една от тоалетните и затръшна вратата след себе си.
Останалите членове на компанията погледнаха с недоумение по посока на Дейвид.
— Ами, спечелих… — промърмори той и изпита странно чувство на вина.
Вечерта премина под знака на лошото настроение на Кевин, въпреки изобилието от храна и вино и прекрасния огън в камината. Дори жена му не се стърпя и му направи забележка за неадекватното поведение. Това обаче го накара да избухне и скандалът между двамата постави в неудобно положение всички останали в компанията.
Постепенно стана така, че лошото настроение на Кевин се предаде и на останалите. Трент и Стийв мрачно си признаха, че практиката им не върви и сериозно са се замислили за напускане на Бартлет. Особено след като разбрали, че КМВ вече е наел хора с техните специалности.
— Повечето от някогашните ми пациенти искат да се върнат при мен, но не могат — рече с въздишка Стийв. — Работодателите им са сключили здравни осигуровки с КМВ, което означава, че при мен трябва да си плащат от джоба. Положението е лошо…
— Може би сега е времето да си вдигаш чуковете — обади се за пръв път от доста време Кевин.
— Това е предположение, чиито мотиви бихме изслушали с удоволствие — подхвърли с мрачна ирония Трент. — Може би колегите сърдитковци знаят нещо, което не е известно на нас, простосмъртните…
— Едва ли ще повярваш на това, което бих могъл да ти кажа — поклати глава Кевин, заковал очи в огъня. Очилата му отразяваха игривите пламъчета.
— Все пак опитай — подхвърли Стийв.
Дейвид хвърли кос поглед по посока на Анджела. Според личното му мнение атмосферата беше далеч по-тягостна от онази по време на летния излет край езерото. С вицовете и циничните подмятания все пак можеше да се справи, но сега ставаше въпрос за нещо далеч по-сериозно — недоволство от професионалната изява.
— Чух някои неща за Ранди Портланд — промърмори Кевин без да отмества очи от пламтящите пънове. — Но вие едва ли ще ми повярвате, защото не повярвахте и на съмненията ми относно причините за смъртта му…
— Стига вече, Кевин — изгуби търпение Трент. — Казвай какво си чул, пък ние ще преценим дали да ти повярваме, или не.
— Наскоро обядвах с Майкъл Колдуел — започна Кевин. — Заел се е да ме убеждава да се включа в една от безбройните му комисии и по тази причина ме ухажва. Той ми каза, че председателят на управителния съвет Харолд Трейнор е имал разговор с Ранди в деня на смъртта му. Подробности от този разговор знаел единствено Чарлс Кели…
— На въпроса, Янсен! — изгуби търпение Трент.
— Портланд заявил, че нещо в болницата не е наред…
— Не думай! — зяпна в престорен ужас Трент. — Нещо в болницата не било наред! Това е истинска трагедия! — Помълча малко и вече сериозно добави: — Много неща в болницата не са наред и това е известно на всички, Кевин… Едва ли някой от нас ще се вцепени от изненада.
— Но Портланд предупредил Трейнор, че няма никакво намерение да поеме вината…
Трент хвърли озадачен поглед по посока на Стийв:
— Дали не пропускам нещо?
— Пациент ли е имал предвид? — попита Стийв.
— Естествено — кимна Кевин. — Но и Трент като всички хирурзи включва бавно… Според мен Портланд е бил дълбоко обезпокоен от състоянието на пациентите си. Но ако беше си мълчал, днес със сигурност щеше да е жив.
— Това ми звучи доста пресилено — поклати глава Трент. — Чух, че един от пациентите на Портланд е починал, но не знам подробности…
— Смъртта му е била причинена от пневмония и ендотоксичен шок — намеси се Стийв. — Поне такова е официалното заключение…
— Ето, виждаш ли? — вдигна вежди Трент. — Едва ли има нещо загадъчно в леталния изход, когато става въпрос за масивна атака на грам-отрицателни бактерии. Съжалявам, Кев, но не ми звучиш убедително.
— Защо ли си губя времето с вас? — скочи на крака Кевин. — Вие сте слепи като прилепи и нищо не може да ви промени!
Прескочи изтегналата се пред камината Нанси, изкачи стъпалата към спалнята и затръшна вратата след себе си. Цялото помещение се разтърси.
Тишината се нарушаваше единствено от барабаненето на дъжда по ламаринения покрив. Нанси неохотно се изправи и промърмори, че отива при мъжа си.
