— Всичко започна в петък следобед — отвърна Марджъри и леко въздъхна: — Проблемите винаги се появяват през почивните дни, когато човек най-малко мисли за лекар… Чувствах се отпаднала. В събота сутринта започна да ме боли десният крак. Обадих се в кабинета ви, откъдето ме насочиха към доктор Маркъм. Той ме прегледа и каза, че имам флебит и трябва да постъпя в болницата за лечение с антибиотици…
Дейвид прегледа пациентката си и бързо установи, че диагнозата е поставена правилно.
— И вие ли сте на мнение, че хоспитализирането ми е наложително? — попита Марджъри.
— Абсолютно — кимна Дейвид. — С флебита шега не бива. Възпалението на вените върви ръка за ръка с появата на съсиреци. Но в момента състоянието ви е добро. Предполагам, че възпалението вече е овладяно…
— Със сигурност е така — кимна Марджъри. — Чувствам се много по-добре в сравнение със събота…
Дейвид остана още десетина минути при нея, въпреки че вече беше закъснял за офиса. Убедил се, че пациентката му разбира напълно свързаните с флебита проблеми, той се отби в стаята на дежурните сестри и изчете всичко, което беше отбелязано в картона й. Нещата изглеждаха наред. Звънна на Дъдли Маркъм и му благодари за грижите, които беше положил за Марджъри.
— Няма за какво да ми благодариш — отвърна Дъдли. — Беше ми много приятно. Марджъри е учителка на по-голямата ми дъщеря и имаше за какво да си поговорим…
Преди да си тръгне, Дейвид се обърна към сестра Джанет Колбърн и попита защо Марджъри е сложена на ортопедично легло.
— Няма причини — сви рамене Колбърн. — Просто беше там и го използвахме. Но мога да ви уверя, че в него пациентката се чувства удобно. Електронният контрол на височината на главата и краката го превръща в истинско удоволствие…
Дейвид сложи подписа си в картона на Марджъри. Това означаваше, че от този момент той официално поема грижите за нейното състояние. Отби се и при Ники. Състоянието й видимо се беше подобрило, въпреки че респираторната терапия все още не беше започнала. Това по всяка вероятност се дължеше на включената система с физиологичен разтвор.
После най-сетне тръгна към кабинета си. Закъснението му беше почти час.
Сюзън го посрещна с видимо облекчение. Беше направила всичко възможно да отложи или отмени часовете на днешните пациенти, но въпреки това чакалнята беше пълна. Дейвид й хвърли една окуражителна усмивка и влезе в кабинета да облече бялата си престилка. Тя го последва като разтревожена квачка, в ръката й имаше купчина листчета със спешни послания и молби за консултация.
Дейвид понечи да придърпа мантата върху раменете си, после изведнъж се закова на място. Сюзън млъкна насред фразата си и изненадано закова поглед в пребледнялото му лице.
— Какво има? — с тревога попита тя.
Дейвид не отговори. Очите му бяха заковани в стената зад бюрото. Беше абсолютно сигурен, че вижда кръвта по нея.
— Доктор Уилсън! — повиши глас Сюзън.
Дейвид примигна и видението изчезна. Пристъпи крачка напред и плъзна длан по гладката стена, сякаш да се увери, че върху нея има само боя. После тръсна глава, на лицето му се появи извинителна усмивка.
— Май съм прекалил с филмите на ужасите като дете — промърмори той. — И това се отразява на въображението ми…
— Мисля, че е крайно време да започнем прегледите — изгледа го продължително Сюзън.
— Правилно — кимна Дейвид.
Някъде към средата на предобеда закъснението беше преодоляно. Дори му остана време да проведе част от най-неотложните телефонни разговори. Първият от тях беше с Чарлс Кели.
— Питах се кога ли ще позвъните — каза с необичайно делови тон Кели. — При мен е господин Нийл Харпър от централата на КМВ в Бърлингтън. Страхувам се, че въпросът е важен и ще трябва да го обсъдим заедно…
— Сега ли? — учуди се Дейвид. — Приемното ми време все още не е изтекло…
— Няма да ви бавим — обеща Кели. — Бихте ли отскочил до кабинета ми, моля?
Дейвид бавно остави слушалката. Обзе го странно вълнение, като на провинил се ученик, когото викат при директора. Тръсна глава, предупреди Сюзън, че ще отсъства за малко и бавно тръгна по коридора към административната част. Секретарката на Кели му каза да влиза направо.
Шефът стане да го посрещне, строен и загорял както винаги. Но поведението му беше доста различно от обичайното — върху лицето му беше замръзнала строга гримаса, думите му бяха сухи и сдържани. Запозна го с Нийл Харпър — слаб и спретнат мъж с бледо лице, върху което личаха следи от отдавна завяхнало акне. Типичен бюрократ, който най-много на света обича бумагите, определи безпогрешно Дейвид.
Настаниха се около масичката за кафе и Кели започна да върти някакъв молив в ръцете си.
— Получихме статистическите данни за вашата работа през първото тримесечие — започна най-сетне той. — Цифрите са незадоволителни.
Дейвид разтревожено вдигна глава.
— Става въпрос за продуктивността ви — уточни Кели. — Преглеждате най-малко пациенти на час от всички лекари на КМВ в региона. Явно им отделяте прекалено много време, а на всичкото отгоре поръчвате и прекалено много лабораторни изследвания. Да не говорим за консултациите извън системата на КМВ, които предписвате с твърде лека ръка…
— Не знаех, че КМВ се занимава с подобен род статистика — промърмори объркано Дейвид.
— Това съвсем не е всичко — мрачно го изгледа Кели. — Имаме сведения, че изпращате много от пациентите си в Спешното отделение на Общинска болница „Бартлет“, вместо да ги преглеждате в кабинета си…
— Мисля, че това е напълно естествено като се има предвид, че приемните ми часове са запълнени за седмици напред — отвърна Дейвид. — Пациентите с акутни оплаквания не могат да чакат и по тази причина ги изпращам в СО…
— Грешка! — отсече Кели. — Трябва да ги приемате в кабинета си при всички случаи, дори с риска да припаднат там!
— Но това би довело до ужасна бъркотия! — извика Дейвид. — Как ще се оправям със спешни случаи, а едновременно с това да извършвам и редовни прегледи?
— Ваш проблем — сви рамене Кели. — Или преглеждате тъй наречените „спешни случаи“ веднага, или ги карате да си чакат реда! Но никакво пренасочване към СО!
— Тогава за какво изобщо служи Спешното отделение? — вдигна вежди Дейвид.
— Не ми се правете на умник, доктор Уилсън! — сопнато отвърна Кели. — Вие прекрасно знаете за какво служи Спешното отделение — само за случаи, при които има пряка заплаха за живота на пациента. О, и още нещо… Не препоръчвайте на пациентите си да викат линейки. КМВ плаща за линейка само при доказано тежки случаи. Всяко повикване трябва да бъде предварително съгласувано с нас!
— Но част от пациентите ми живеят сами и ако трябва да…
— Дайте да не усложняваме нещата! — безцеремонно го прекъсна Кели. — КМВ не е фирма за обществен транспорт. Това е положението. Ще ви кажа кратко и ясно какво очакваме от вас: рязко увеличение на продуктивността, драстично снижение на лабораторните анализи, пълно прекратяване използването на външни консултанти и препращания към СО. Това е положението. Надявам се, че всичко е ясно.
Дейвид замаяно напусна кабинета на шефа си. Изобщо не беше очаквал, че ще го обвинят в разхищение на време и средства. Винаги се беше гордял с внимателното си отношение към пациентите и беше дълбоко убеден, че това е правилният начин за работа на всеки лекар.
Миг преди да влезе в офиса си забеляза Кевин, който изчезна зад съседната врата. Колегата му се беше оказал прав в повечето от своите мрачни предвиждания. Едва сега си даде сметка, че Кели не спомена нито дума за такива основни неща като качеството на лекарския труд и удовлетворението на пациентите от
