бързо напусна болничното крило. Пациентите за преглед вече го чакаха.
Днес беше ред на Анджела да обработва замразените проби, взети по хирургически път. Тази работа винаги я изнервяше, вероятно защото си даваше сметка, че докато работи, пациентът чака под упойка и от нейното решение зависи дали ще бъде опериран обстойно за отстраняване на ракови образувания, или просто ще го зашият.
Замразените проби се обработваха в една малка лаборатория, разположена непосредствено до Операционния блок. Беше в дъното на коридора и там рядко се отбиваше външен човек. Приведена над микроскопа, младата жена внимателно се взираше в клетъчната структура на поредния срез. Вероятно по тази причина не чу отварянето на вратата.
— Как вървят нещата, скъпа?
Анджела стреснато вдигна глава, притокът на адреналин я накара да се задъха. Усмихнатата физиономия на Уодли беше на сантиметри от лицето й. Мразеше да я наричат „скъпа“, не позволяваше това дори на Дейвид. А още повече мразеше да я стряскат по време на работа.
— Някакви проблеми? — попита Уодли.
— Не! — рязко отвърна тя.
— Дай да хвърля едно око — предложи възрастният лекар. — За какъв случай става въпрос?
Анджела му отстъпи столчето и сбито обясни диагнозата. Уодли погледна в окуляра само за секунда, после се изправи.
Размениха си няколко фрази на професионален жаргон. Бяха единодушни, че става въпрос за доброкачествено образувание — една добра новина за пациента, който чакаше под упойка отвъд стената.
— После ела в кабинета ми — рече Уодли и лекичко й намигна.
Анджела кимна, предпочитайки да не обръща внимание на намигването. Обърна се към столчето и се приготви да седне, но в този момент ръката на Уодли лекичко се плъзна по задника й.
— Не се преуморявай, скъпа — ухили се той и побърза да затвори вратата след себе си.
Епизодът стана толкова бързо, че тя не успя да реагира. Но това положително не беше неволен жест, мрачно въздъхна тя. Съмненията бързо я напуснаха. Вчерашният инцидент никак не беше случаен.
В продължение на няколко минути седеше без да помръдва, скована от притеснение и гняв. Какво кара този човек да става нахален? В поведението й към него нямаше никаква промяна, но ситуацията явно излизаше от контрол. Ако не вземе мерки и остане пасивна, това ще прилича на открита покана за нови интимности.
Постепенно осъзна, че има две възможности — или отрязва Уодли директно, или се обръща към Майкъл Колдуел, директорът на медицинския персонал. После се сети за главния лекар доктор Кантор. Може би е по-добре да поговоря с него, рече си тя.
Остана замислено на мястото си, въздъхна и поклати глава. Нито Колдуел, нито Кантор й се струваха подходящи за съдействие. И двамата бяха от типа мъжкари, които едва ли ще погледнат благосклонно на едно оплакване за сексуален тормоз. При първата им среща Колдуел беше изразил открито учудване от факта, че една жена може да бъде добър патологоанатом, докато Кантор говореше с открито пренебрежение за колежките си от Медицинския факултет.
Значи оставаше другата алтернатива — да се конфронтира директно с Уодли. Това я накара да сбърчи вежди.
Рязкото жужене на интеркома я принуди да се върне в настоящето. Репродукторът пропука и от него долетя сърдитият глас на старшата оперативна сестра:
— Доктор Уилсън, в Трета операционна очакват резултатите от биопсията!
Дейвид откри, че тази сутрин се концентрира върху състоянието на пациентите си доста по-интензивно от вчера. Беше разтревожен не само от разговора си с Кели, но и от влошеното състояние на Марджъри Клебър.
Някъде към единадесет прие Джон Тарлоу — един от редовните си пациенти, който страдаше от левкемия. Той нямаше насрочен час, но Сюзън успя да го вмъкне почти веднага след като се появи. Само ден по-рано Дейвид без колебание би го насочил към СО, но сега, след изразеното от Кели недоволство, реши да го прегледа лично.
Джон се чувстваше зле. Оказа се, че предишната вечер е ял сурови миди, което предизвикало остри гастроентерологични проблеми, придружени от повръщане и диария. Организмът му беше сериозно обезводнен, а болките в корема продължаваха.
Вземайки предвид основното му заболяване, Дейвид без колебание го хоспитализира. Нареди серия от лабораторни анализи, като междувременно го сложи на системи с физиологичен разтвор. Не предписа антибиотици, просто защото искаше да бъде сигурен срещу какво е изправен. Вероятно ставаше въпрос за хранително натравяне, но не беше изключена и някаква бактериална инфекция.
Малко преди единадесет Трейнор научи лошата новина от секретарката си Колет. Надзорният съвет под председателството на Джеб Уигинс беше отхвърлил финансирането на новия паркинг, предложено повторно от Трейнор. С това, поне до пролетта, инициативата беше напълно блокирана.
— По дяволите! — изруга Трейнор и стовари юмрук върху бюрото. Отдавна привикнала на гневните избухвания на шефа си, Колет дори не мигна. — Иска ми се да стисна тоя мръсник Уигинс за тлъстия врат и да му видя сметката!
Колет се обърна и излезе, а Трейнор започна да крачи напред-назад по килима. Липсата на подкрепа по отношение на болничните проблеми буквално го влудяваше. Не можеше да разбере късогледството на тези нещастници от Надзорния съвет. Нима не разбираха, че болницата е най-важният обект в проклетото градче? Нима не им е ясно, че този покрит гараж трябва да бъде построен?
Неспособен да се концентрира върху текущата работа, Трейнор грабна палтото си и изскочи навън. Запали колата и рязко подкара към болницата. След като отказват да построят гараж, няма да е зле лично да проверя как стои въпросът с осветлението на паркинга, рече си той. Крайно време е тези нападения да престанат!
Завари Върнър Ван Слайк в тясното помещение без прозорци, което служеше за канцелария на екипа по поддръжката. По принцип рядко се чувстваше удобно в компанията на този мъж. Ван Слайк беше тих и затворен човек, от чиято едра фигура се излъчваше неясна заплаха. Беше с няколко сантиметра по-висок от самия Трейнор, а широките рамене и изключителни бицепси загатваха за хобито му да вдига тежести.
— Искам да видя осветлението на паркинга — обяви Трейнор.
— Сега ли? — попита Ван Слайк, но в интонацията му липсваше обичайното за повечето хора въпросително изражение.
— В момента разполагам с малко сводобно време и искам да се уверя, че всичко е наред — поясни Трейнор.
Ван Слайк свали едно жълто яке от закачалката и безмълвно се отправи към вратата. Излезе на паркинга, следван от Трейнор, и бавно се насочи към електрическите стълбове. Сочеше ги един по един, без да отваря уста. Сгушен под чадъра си, Трейнор мълчаливо кимаше. Какво ли прави в свободното си време този странен тип, запита се той. Никога не го беше виждал да пазарува или просто да се разхожда из града. А в болничните помещения влизаше само ако някъде има авария.
— Как я караш? — попита той, изпитал неудобство от тежкото мълчание. — У дома всичко ли е наред?
— Да — отвърна Ван Слайк.
— Къщата, дворът? Нямаш ли проблеми с тях?
— Не.
Тоя не знае ли друго, освен „да“ и „не“, започна да ядосва Трейнор. После реши да изтръгне нещо повече от устата му и продължи с разпита:
— Как се оправяш в цивилния живот? По-лесно ли ти е в сравнение с флотата? Ван Слайк само сви рамене и продължи да му показва осветлението в горната част на паркинга. Лампите наистина бяха достатъчно, въпросът беше как светят през нощта. Трейнор си отбеляза да провери това в най-скоро време, а на глас каза:
