— Интересувам се от правилата за аутопсии — поясни Анджела. — Откакто съм постъпила тук, не съм имала този шанс…
— Съжалявам, но по този въпрос трябва да се обърнеш към Уодли — отвърна Дарнъл, сви рамене и отново се наведе над микроскопа си.
Анджела с неудоволствие почука на вратата на шефа си.
— Какво мога да направя за теб, скъпа? — посрещна я с мазна усмивка Уодли. Доскоро тази усмивка ми се струваше бащинска, помисли си с неудоволствие тя, преглътна новото „скъпа“ и накратко поясни целта на посещението си.
— Ние не правим аутопсии — отсече Уодли. — Предоставили сме това право на Съдебна медицина в Бърлингтън, просто защото процедурата е скъпа и не влиза в пакета на КМВ.
— А как постъпвате, когато семейството пожелае такава?
— Правим я, но срещу скромната сума от хиляда осемстотин и деветдесет долара — отново се усмихна Уодли. — Досега не сме имали такъв случай…
Анджела кимна и излезе. Напусна болничното крило и тръгна по коридора към административната сграда, където се намираше кабинетът на Дейвид. Опашката в чакалнята му я накара да поклати глава. Всички столове бяха заети, пациенти имаше дори в коридора. Хвана съпруга си в момента, в който излизаше от единия кабинет за прегледи и се насочваше към другия.
— Не мога да направя аутопсия на Марджъри Клебър — съобщи му тя.
— Защо? — спря се Дейвид и учудено я погледна.
Анджела му разказа за чутото от Уодли.
— Мисля, че тази болница няма да свърши добре — процеди през стиснати зъби той и й предаде с няколко думи разговора с Кели.
— Тези типове наистина са се побъркали! — избухна Анджела. — Нима Кели те осъжда за консилиума само защото пациентката е починала?
— Не знам какво да ти кажа — съкрушено поклати глава Дейвид.
Този Кели май ще се окаже опасен невежа, помисли си младата жена. Искаше й се да поговори още малко с Дейвид, но виждаше, че е прекалено зает.
— Кога ще свършиш с онази тълпа в чакалнята? — попита тя и махна по посока на остъклената врата.
— Нямам представа — въздъхна Дейвид.
— Какво ще кажеш да ми завъртиш един телефон, когато свършиш? Мисля да прибера Ники у дома, а след това ще дойда да те взема…
— Добра идея — кимна Дейвид.
— Тогава тръгвам, мили — усмихна му се окуражително Анджела. — А ти се дръж!
Отби се за пет минути в лабораторията, за да разчисти бюрото си, после натовари Ники в колата и потеглиха за дома.
Дейвид се обади в седем и четвърт. Анджела остави Ники пред телевизора и подкара към болницата. Валеше като из ведро, чистачките с мъка отхвърляха водата от предното стъкло.
— Какво временце, Господи! — оплака се Дейвид в момента, в който скочи в колата.
— Гадна работа — кимна Анджела и предпазливо подкара по нанадолнището към центъра на града. — Успя ли да се вземеш в ръце?
— Горе-долу — въздъхна Дейвид. — Добре, че бях затрупан с работа… Но сега ми предстои да съобщя новината на Ники. Как да го сторя?
— Кажи й истината…
— Лесно ти е на теб. Ами ако попита от какво е умряла Марджъри? На този въпрос нямам никакъв отговор!
— Аз пък продължавам да си мисля за това, което ти е казал Кели — въздъхна Анджела. — И колкото повече мисля, толкова по-ясно ми става, че в тази болница е сбъркана основната концепция на здравеопазването…
— Сбъркана е и още как! — горчиво се засмя Дейвид. — Лошото е там, че Кели заема ръководен пост. А бюрократи като него имат за цел някакви свои шантави реформи, които неизбежно водят до снижение в качеството на медицинското обслужване. За съжаление обществеността няма представа за това, което става…
— Днес пак имах контакт с Уодли — подхвърли Анджела.
— Какво иска тоя дърт мръсник?
— Този път нищо, но пак ме нарече „скъпа“ и пак се държа мазно и отвратително…
— Копелето май няма да се спре, а? — начумери се Дейвид.
— Трябва да предприема нещо, но не знам какво…
— Иди при Кантор. Той все пак е лекар, а не някой шибан бюрократ.
— Забрави ли какви бяха коментарите му за „мацките“ в Медицинския факултет? — попита мрачно Анджела.
Колата навлезе в алеята и спря на сантиметри от навеса. Въпреки това и двамата здравата се намокриха.
— Няма ли да спре този дъжд? — оплака се Дейвид. — Вече три дена вали без прекъсване!
Влязоха вътре и той се зае да запали камината. Анджела влезе в кухнята да претопли вечерята. Установил, че няма достатъчно дърва, Дейвид се спусна в мазето. Дяланите камъни на зидарията бяха влажни, въздухът тежеше от неприятната миризма, която беше доловил още през лятото, когато купуваха къщата. Добре поне, че подът е от отъпкана пръст, рече си той, докато подреждаше дървата върху протегнатите си ръце. Така мазето няма да се наводни, тъй като водата ще се просмуква през нея…
Нахраниха се и Дейвид седна пред телевизора, редом с Ники. Тази вечер, в чест на успешното оздравяване, й бяха позволили да гледа телевизия колкото желае. В продължение на няколко минути той гледаше някакво шоу с фалшив интерес, докато всъщност се чудеше как да съобщи на детето неприятната новина. Прегърна го през раменете, възползвайки се от късата пауза за реклами, въздъхна и промълви:
— Трябва да ти кажа нещо, Ники…
— Какво? — попита разсеяно детето и продължи да гали Ръсти, който се беше проснал на дивана до нея.
— Днес почина твоята учителка, Марджъри Клебър — тихо рече Дейвид.
Ники сякаш не го чу. Очите й се сведоха към ухото на Ръсти, сякаш беше забелязала нещо необичайно в него.
— Много ми е мъчно за нея, още повече, че бях нейният лекуващ лекар — добави Дейвид. — Сигурно и на тебе ти е мъчно…
— Не ми е мъчно! — неочаквано обяви Ники, отметна кичур коса от челото си и отново закова поглед в телевизионния екран.
— Няма нищо срамно да ти е мъчно за близки хора — подхвърли Дейвид. Ники рязко се завъртя и се хвърли в прегръдките му, обляна в горещи сълзи. Никога не се е притискала в мен с такава отчаяна сила, каза си трогнато Дейвид, после започна да я гали по гърба и да я успокоява.
Анджела надникна през отворената врата, видя разплаканото дете в прегръдките на мъжа си и побърза да се приближи. Отмести Ръсти, седна на дивана и ги прегърна и двамата. В стаята настъпи плътна тишина, нарушавана единствено от тропота на дъждовните капки по стъклото.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Сряда, 20 октомври
На следващия ден бе взето решението Ники да си остане у дома, въпреки енергичните протести на детето. Но времето продължаваше да бъде влажно и студено, лечението с антибиотици все още не беше приключило — нямаше смисъл да поемат излишни рискове.
Сутрешната дихателна терапия премина успешно, въпреки намусеното личице на Ники. Родителите й я преслушаха един след друг и не откриха нищо обезпокоително Алис Дохърти дойде точно в часа, за който се бяха уговорили. Дейвид и Анджела продължаваха да се радват на късмета си с тази жена.
В колата той се оплака, че вече цяла седмица не е имал възможност да кара велосипеда си. Дъждът
