прегледа на специалистите.
Четиримата хукнаха обратно, а Джанет Колбърн позвъни за екип от реанимацията. Хората от СО се появиха за броени минути.
Стая 204 изведнъж стана тясна, но всички вътре знаеха какво вършат. В резултат Марджъри беше интубирана буквално за нула време, а свежата струя чист кислород бързо възстанови дишането й. Работата на екипа беше толкова прецизна, че процедурите почти не се отразиха на пулса на пациентката. Всички бяха убедени, че става въпрос за временна кислородна асфикция, но никой не можеше да даде отговор на въпроса какво е причинило прекъсването на дихателната дейност.
После, още докато търсеха отговор на този въпрос, сърцето изведнъж спря. Зеленикавите криви върху монитора се превърнаха в права линия. Реаниматорите реагираха светкавично, но електрошокът не даде резултат. Направиха още един опит, този път с по-висок волтаж, след което преминаха на ръчен масаж на сърцето.
Тридесет минути по-късно стана ясно, че усилията им са напразни. Сърцето отказваше да реагира. Прекъснаха масажа и официално обявиха Марджъри Клебър за мъртва.
Екипът от СО започна да прибира апаратурата си, сестрите се заеха с почистването. Четиримата лекари бавно се насочиха към дежурната стая. Дейвид беше съкрушен. Най-много му тежеше мисълта, че при първите признаци на кризата той не беше тук, а някъде из Ню Хампшър да се забавлява, при това в компанията на хора, които нито му бяха достатъчно близки, нито пък харесваше особено.
— Жалко — въздъхна доктор Мизлих. — Беше много добър човек…
— Бих казал, че имайки предвид клиничното й състояние, тя се е справила доста добре — подхвърли доктор Причард. — Но в крайна сметка болестта е надделяла…
— Искате да кажете, че смъртта е настъпила вследствие на рака? — сбърчи вежди Дейвид.
— Очевидно — кимна Мизлих. — Още при първия преглед установих доста разсейки. Справяше се изненадващо добре, но си оставаше неизлечимо болна…
— В случая обаче липсват клинични признаци за фатално развитие на туморните образования — тръсна глава Дейвид. — Всички симптоми сочат към проблеми с имунната система. Как ще ги свържете с рака?
— Имунната система не оказва влияние върху дишането и сърдечната дейност — отбеляза доктор Причард.
— Така е, но в случая наблюдаваме рязко снижение в броя на белите кръвни телца — отговори Дейвид.
— Имате право по отношение на тумора — кимна доктор Мизлих. — Но ако я отворим, най-вероятно ще открием многобройни разсейки, които може би са стигнали чак до мозъка. Не забравяйте, че още при първия преглед бяха установени масивни метастази…
Дейвид унило кимна с глава. Колегата му сигурно беше прав.
— Не можем да спасим всички — рече доктор Причард и състрадателно го потупа по рамото.
Дейвид благодари на консултантите, изпрати ги и безсилно се отпусна на стола зад малкото бюро. Все още беше потресен от случилото се с Марджъри. На всичкото отгоре тя беше и любимата учителка на Ники. Как ще й каже за смъртта й?
— Извинете — извади го от вцепенението Джанет Колбърн. — Тук е Лойд Клебър, съпругът на Марджъри. Иска да поговори с вас.
Дейвид сковано се изправи. Беше изгубил представа за времето и не знаеше колко дълго е седял в дежурната стая. Джанет мълчаливо го побутна към чакалнята на болничното отделение.
Лойд Клебър стоеше до прозореца и наблюдаваше дъждовните капки, които се стичаха по стъклото. Беше на около четиридесет и пет, със зачервени очи. Сърцето на Дейвид се сви от състрадание. Този човек беше загубил любимата си съпруга и сега трябваше да се грижи сам за две невръстни дечица.
— Съжалявам — сковано промърмори той.
Лойд Клебър се обърна, преглътна сълзите си и направи опит да се усмихне.
— Благодаря ви за грижите, които положихте — каза на пресекулки той. — Марджъри много ви харесваше…
Дейвид мълчаливо кимна. В ситуации като тази винаги се чувстваше неудобно и не знаеше какво да каже.
В крайна сметка успя да сглоби няколко фрази, най-важната от които беше молба за аутопсия. Съзнаваше, че на човека не му е до тези неща, но искаше на всяка цена да разбере какво е причинило рязкото влошаване в състоянието на Марджъри.
— Сигурен съм, че Марджъри би се съгласила — отвърна с тих глас Лойд. — Особено ако това може да помогне на някого, дори и съвсем мъничко…
Дейвид остана да му прави компания до появата и на останалите членове на семейството, после дискретно се оттегли. Реши да отскочи до лабораторията на Анджела. Завари я зад микроскопа, лицето й светна като го видя. В следващия момент забеляза изражението му и нервно скочи на крака.
— Какво ти е? Какво е станало?
Дейвид й разказа за нещастието.
— О, Господи! — простена Анджела, пристъпи напред и го прегърна.
— Ама и аз съм един доктор! — мрачно промърмори той. — Отдавна би трябвало да съм свикнал с подобни неща!
— Чувствителността е част от чара ти — увери го Анджела.
— И точно тя те прави добър лекар…
— Слава Богу, че господин Клебър се съгласи на аутопсия — въздъхна Дейвид. — Все още нямам представа какво причини тази бърза смърт. Първо спря дишането й, а след това и сърцето. Консултантите са единодушни, че причината е в рака и може би наистина е така. Но аз искам да бъда сигурен. Нали ще имаш грижата?
— Разбира се — кимна Анджела. — Само не се депресирай, защото вината не е у теб — Нека видим какво ще покаже аутопсията… А как ще кажем на Ники?
— Трудно — въздъхна Анджела.
Дейвид се върна в кабинета си и направи опит да навакса закъснението на прегледите. Но Сюзън му направи знак да излезе в коридора в момента, в който приключваше с четвъртия пациент.
— Съжалявам, че ви безпокоя — направи състрадателна гримаса тя. — Но Чарлс Кели е в офиса и настоява веднага да говори с вас.
Дейвид кимна и тръгна да прекосява чакалнята. Имаше мрачното предчувствие, че неочакваната визита на Кели е свързана със смъртта на Марджъри Клебър. Началникът му нетърпеливо крачеше напред-назад и спря едва когато се увери, че вратата зад гърба на Дейвид е плътно затворена.
— Намирам поведението ви за откровено предизвикателно! — изръмжа без всякакво въведение той.
— Моля? — вдигна вежди Дейвид.
— Едва вчера говорихме за нуждата от икономии и аз останах с впечатлението, че сте разбрал за какво става въпрос. Но какво се получава днес? Каните двама външни консултанти, при това за безнадеждно болна пациентка! Подобен род поведение недвусмислено сочи, че не проявявате разбиране към главния проблем на медицината днес: разхищенията и ненужните разходи!
Дейвид направи неимоверни усилия да запази самообладание.
— Момент, момент — вдигна ръка той. — Откъде знаете, че тази консултация е била ненужна?
— Че как иначе? — изгледа го начумерено Кели. — Какво се промени с нея? Пациентката е била на смъртно легло и съответно е починала… Всички ще умрем, по една или друга причина. Но това не означава, че трябва да пилеем средства и време в героични, но напразни усилия!
Дейвид объркано замълча, заковал поглед в студените сини очи на Кели.
Надявайки се да избегне случайна среща с Уодли, Анджела прекоси лабораторията и се насочи към тъмната стаичка на доктор Пол Дарнъл в дъното. Бюрото беше отрупано с подноси за бактериални посявки — любимият материал за изследване на Дарнъл.
— Може ли да ти отнема една минутка? — попита тя.
Пол й махна да влиза и се облегна назад в стола си.
