беше намалял, но по небето продължаваха да се гонят черни, ниско надвиснали облаци, а над подгизналата земя се стелеше лека мъгла.
Пристигнаха в болницата точно в седем и тридесет. Анджела тръгна към лабораторията, а Дейвид се насочи към стационара на лежащо болните. За негова огромна изненада в стаята на Джон Тарлоу завари празно легло, около което бяха струпани бояджийска стълба и бидони с боя. Обърна се и тръгна към стаята на дежурните сестри.
— Господин Тарлоу е преместен в 206-та — уведоми го Джанет Колбърн.
— Но защо?
— Ще боядисват стаята. Преди малко ни съобщиха това от отдела по поддръжка. Ние се свързахме с приемното и те ни насочиха към 206.
— Мисля, че това е неразумно — поклати глава Дейвид.
— Е, не знам — сви рамене сестрата. — Говорете с хората от поддръжката…
Ядосан от безцеремонното отношение към пациента, Дейвид последва съвета й и се отправи към канцеларията на отдела по поддръжка на партерния етаж. Почука на вратата и влезе. Зад бюрото седеше мъж на неговите години, облечен в овехтял работен комбинезон, тъмнозелен на цвят. Лицето му беше покрито с двудневна четина.
— Какво има? — попита Ван Слайк и вдигна глава от работния журнал пред себе си. Гласът му беше сух и безразличен, чертите на лицето му — също.
— Искам да знам защо сте преместили един от пациентите ми без да бъда уведомен — войнствено изръмжа Дейвид.
— Ако имате предвид онзи от стая 206-та, заради боядисване — отвърна с монотонен глас Ван Слайк.
— Това го видях, но питам защо! — троснато рече Дейвид.
— Ние също работим по план — отвърна другият мъж.
— Плановете трябва да се съобразяват със състоянието на пациентите. Този човек е тежко болен и не е било нужно да го местите!
— Това си е ваш проблем — отсече Ван Слайк и отново се наведе над журнала. — Ако сте недоволен, обърнете се към Бийтън.
Дейвид замълча, изненадан от безпардонното поведение на брадясалия, който сякаш забрави за присъствието му. После бавно се обърна и излезе. По обратния път почти реши да се възползва от съвета му и да потърси сметка от административната директорка. Забрави за това в момента, в който влезе в новата стая на Джон Тарлоу, просто защото състоянието на пациента беше тежко.
Разстройството и повръщането се бяха възобновили, въпреки активната медикаментозна терапия. Изтощен от непрестанните пристъпи, Джон беше слаб и апатичен. Дейвид изпита дълбоко недоумение от това състояние, просто защото от момента на постъпването си в болницата пациентът беше поставен на системи, а това изключваше ново обезводняване.
Подробният преглед не донесе нищо — той не успя да открие причината за тази рязка промяна в клиничната картина, още по-малко пък за депресираното му психическо състояние. Може би е прекалено чувствителен към приспивателното, което му предписах, рече си объркано той. Но то трябваше да му бъде давано само периодично, при доказано тежко безсъние.
Обърна се и изтича в дежурната стая. Там се изправи пред окаченото на стената табло и измъкна болничния картон на Джон. Закова поглед в последните лабораторни анализи на пациента и отново се опита да открие решението на кризата. След вчерашното спречкване с Кели не смееше да свика консулт, тъй като в КМВ не разполагаха със специалистите по онкология и инфекциозни болести, които му трябваха.
Затвори очи и разтърка слепоочията си. Даваше си сметка, че тъпче на едно място. Главната причина за това се криеше във факта, че от лабораторията все още не бяха готови с резултатите от посявката на чревния тракт, която бе поръчал още вчера. Нямаше как да разбере дали става въпрос за бактерия и каква точно може да бъде тя. Единственият светъл лъч в цялата история беше липсата на треска. Температурата на Джон беше в границите на нормалното.
В картона беше отбелязано, че пациентът е поискал и получил умерена доза приспивателно. Подозирайки, че именно то е причина за летаргичното му състояние, Дейвид го задраска от бъдещите манипулации. После нареди нова посявка и пълна кръвна картина, помоли сестрите да го информират при всяко, дори незначително повишение на температурата, след което напусна стационара и се насочи към кабинета си.
Анджела приключи с последната от планираните за деня биопсии, приведе в ред малката патологична лаборатория на етажа на Оперативния блок и тръгна към кабинета си. Тази сутрин работата й спореше, освен това беше успяла да избегне всякакви срещи с Уодли. За съжаление си даваше сметка, че това не може да продължава вечно, в душата й отново се появи безпокойството. По принцип беше оптимист, но се страхуваше, че проблемът с Уодли едва ли ще се разреши от само себе си.
Още от прага забеляза, че вратата между двата кабинета е открехната. Пристъпи към нея и направи опит да я затвори. Гласът на Уодли я накара да подскочи.
— Анджела, влез за малко — повика я той. — Искам да ти покажа нещо интересно…
Тя потисна разочарованата си въздишка и неохотно отвори вратата. Уодли седеше пред микроскопа на писалището си, но учебният също беше включен.
— Ела да хвърлиш едно око — усмихна се той и потупа апаратурата с длан.
Анджела направи две-три крачки навътре, после спря. Забелязал колебанието й, Уодли се оттласна от бюрото и столът му на колелца се плъзна назад. Едва тогава младата жена набра кураж и се наведе над окуляра. Но още преди да види каквото й да било, Уодли рязко се плъзна напред заедно със стола, сграбчи я през кръста и я положи в скута си.
— Пипнах те! — извика той.
Анджела извика и направи опит да се освободи, шокирана от директността на атаката. Изобщо не беше допускала, че ще се стигне дотук.
— Пуснете ме! — извика тя и направи опит да разтвори ръцете му.
— Първо ще ми позволиш да ти кажа нещо — рече ухилено Уодли.
Анджела затвори очи и престана да се бори. Обзе я потискащо чувство на унижение.
— Така е по-добре — доволно кимна Уодли. — А сега новината: нашето пътуване е уредено, вече получих и билетите. През ноември пътуваме за конгреса на патолозите в Маями.
— Това е чудесно — промърмори саркастично Анджела и отвори очи. — А сега ме пуснете!
Уодли разтвори ръце и тя побърза да отскочи по-далеч от него. Но той все пак успя да я хване за китката.
— Чака ни фантастично прекарване. През ноември времето в Маями е прекрасно, може би най-хубавото в годината. Ще бъдем в хотел „Фонтебло“ непосредствено до брега…
— Пуснете ме! — процеди през зъби Анджела.
— Хей, какво ти става? — наведе се да я погледне в очите Уодли. — Съжалявам, ако съм те стреснал. Исках да те изненадам с добрата новина…
Анджела прехапа език, за да не избухне и се втурна навън. Вратата шумно се затръшна зад гърба й.
Разтърка лицето си, правейки отчаяни опити да възвърне самообладанието си. Но тялото й продължаваше да се тресе от притока на адреналин. Изминаха няколко минути преди успее да успокои дишането си. В момента, в който това най-сетне стана, тя грабна палтото си от закачалката и се втурна навън. Времето за колебание изтече. Нахалството на Уодли премина всякакви граници и тя възнамеряваше да вземе съответните мерки.
Прекоси празното пространство между сградите и успя да стигне до насрещния навес почти без да се намокри. Забави крачка и решително се насочи към кабинета на Кантор.
Наложи се да чака почти половин час, просто защото не се беше обадила да го предупреди за посещението. Но това време не мина напразно — самообладанието й се възстанови, разсъдъкът също. Дори се запита дали не е провокирала с нещо поведението на Уодли. Може би наивността й беше попречила да го отреже още в началото.
