— Моля, заповядайте — изправи се на прага на кабинета си Кантор. Върху лицето му грееше дружелюбна усмивка. Бюрото зад гърба му беше отрупано с бумаги. Наложи се да премести купчина специализирани списания по рентгенология от близкия стол, за да й направи място да седне. Но Анджела любезно отказа и остана на крака. Кантор сви рамене, върна се на мястото си и попита с какво може да й бъде полезен.
— Това, което ще ви кажа, ме притеснява — започна младата жена. — Затова ще ви помоля да се въоръжите с търпение. Обръщам се към вас просто защото не зная какво друго мога да направя…
Кантор окуражително й кимна с глава.
— Дойдох да се оплача от доктор Уодли, който ме подлага на открит сексуален тормоз — изплю камъчето Анджела.
Кантор напрегнато се приведе напред. Поне прояви интерес, рече си Анджела, но веднага след това забеляза насмешката в очите му.
— От колко време продължава това? — попита главният лекар.
— Май откакто съм тук — въздъхна тя и понечи да навлезе в подробности, но Кантор я спря.
— Какво означава „май“? — попита с вдигнати вежди той. — Нима не сте сигурна?
— В началото не беше толкова явно — поясни Анджела. — Аз погрешно приех, че поведението му е приятелско, почти бащинско… — После започна да разказва за отделните инциденти. — Постоянно търси начин да е близо до мен, да ме докосва, уж неволно… Започна да ме разпитва за подробности от интимния ми живот…
— Но всичко това спокойно се вмества в рамките на приятелското поведение — поклати глава Кантор.
— Съгласна съм и вероятно по тази причина му позволих да продължава… Но нещата започнаха да стават все по-очевидни…
— Искате да кажете, че в поведението му е настъпила промяна?
— Абсолютно — кимна Анджела и с известно притеснение разказа как Уодли уж невинно я беше докоснал по задните части, а след този инцидент беше започнал да я нарича „скъпа“.
— Не виждам нищо нередно в тази дума — поклати глава Кантор. — Аз самият непрекъснато я употребявам в обръщенията си към момичетата от рентгенологията.
Анджела се втренчи в него. Какво ли биха разказали „момичетата“ от рентгенологията за тоя тип, внезапно се запита тя. Явно се беше появила на неподходящото място и едва ли ще получи съчувствие от лекар, чиито разбирания са дори по-архаични от тези на Уодли. Но трябва да довърша започнатото, тръсна глава тя. После сбито разказа за последния инцидент със сядането в скута на възрастния лекар, решил да й съобщи приятната новина за командировката до Маями.
— Не знам какво да кажа — въздъхна Кантор след като я изслуша. — Споменавал ли е доктор Уодли, че мястото ви зависи от някакви сексуални услуги?
Господи, какъв примитивизъм, простена в себе си Анджела. Очевидно Кантор беше от хората, за които сексуалният тормоз се свързва директно със сексуалния акт и точка!
— Не — тръсна глава тя. — Доктор Уодли никога не е споменавал подобно нещо. Но аз намирам желанието му за фамилиарност изключително неприятно. То излиза от границите на приятелското отношение и професионалните контакти, превръща работата ми в истински ад!
— Може би реакцията ви е прекалено мнителна — подхвърли с леко пренебрежение Кантор. — Доктор Уодли е просто един емоционален човек. Вие самата признахте това… — Забеляза изражението на лицето й и млъкна.
Анджела сухо му благодари за вниманието и се насочи към вратата.
— Няма защо — изправи се Кантор. — Дръжте ме в течение, а междувременно аз ще си поговоря с доктор Уодли при първия удобен момент…
Анджела само кимна с глава и побърза да напусне кабинета. Още в коридора разбра, че оплакването пред човек като Кантор изобщо няма да реши проблемите й. А дори напротив — ситуацията би могла да се утежни…
Следобед Дейвид на няколко пъти отскача до болничното крило, за да проверява състоянието на Джон Тарлоу. За съжаление в него нямаше подобрение, а дори напротив — повръщането и разстройството продължаваха да го обезводняват и единственото спасение за момента беше системата, включена в кръвоносната му система. Някъде към четири и половина влезе в стаята за последния преглед за деня. Надяваше се поне в психическото му състояние да е настъпила някаква промяна. Оказа се, че не е така. Джон беше все така отпуснат и неконтактен. Все още осъзнаваше къде се намира и можеше да каже името си, но упорито не успяваше да си спомни деня, месеца и годината…
Дейвид отскочи до дежурната стая и прегледа внимателно резултатите от последните изследвания. Всички бяха нормални, само броят на белите кръвни телца показваше известно понижение. Не знаеше как да интерпретира този факт, просто защото ставаше въпрос за човек, болен от левкемия. Посявките от изпражненията и тънките черва не показваха присъствието на патологични бактерии. Сви рамене и се изправи.
— Моля ви, обадете ми се веднага, ако температурата на господин Тарлоу се повиши — обърна се той към дежурната сестра, след което се обърна и излезе.
С Анджела се срещнаха във фоайето на болницата, изскочиха навън и се затичаха към колата. Времето продължаваше да се влошава. Дъждът се усили, появи се вятър, температурата видимо се понижи.
Анджела му разказа за последния инцидент с Уодли и за оплакването, което беше направила пред Кантор.
— Да оставим Уодли настрана, защото е задник — поклати глава Дейвид. — Но от Кантор очаквах по- друга реакция, още повече, че е главен лекар. Дори да не му пука в личен план, той трябва да държи сметка за закона и отговорността на болницата. Нима никога не е чувал за шумните съдебни процеси в някои големи болници, предизвикани именно заради сексуален тормоз?
— Не искам да мисля за това — сви рамене Анджела. — Кажи как ти мина денят? Още ли мислиш за смъртта на Марджъри?
— Нямах време за това — въздъхна Дейвид. — Тревожи ме състоянието на Джон Тарлоу…
— Какво му е?
— Там е работата, че не знам… И започвам да се плаша. Обзема го онази апатия, която се наблюдаваше и при Марджъри. Приет е в болницата с функционални оплаквания, които продължават да се влошават. Имам лоши предчувствия, но не знам какво да предприема. На този етап просто лекувам симптомите му…
— Като те слушам съм доволна, че избрах патологията — въздъхна Анджела.
Дейвид й разказа за срещата си с Върнър Ван Слайк.
— Изключително груб и невъзпитан човек — оплака се той. — Почти не ми обърна внимание. Сякаш не съм лекар, а някакъв скапан чиновник, към когото се отнасят като с боклук!
— Трудно е да полагаш грижи за пациентите, когато обслужващия персонал не е на ниво — въздъхна Анджела.
— Взе ми думите от устата — унило кимна Дейвид.
Най-сетне се прибраха и Ники скочи да ги посрещне. През деня се беше наскучала здравата, но малко преди завръщането на родителите й се беше отбил Арни, който донесе новини за новия учител.
— Много е строг — оплака се на Дейвид той. — Може би защото е мъж…
— Дано да го бива в преподаването — рече Дейвид, а гърдите му се свиха от болка за Марджъри.
Анджела влезе в кухнята да приготви вечерята, а Дейвид откара Арни до дома му. Когато се върна, Ники го чакаше на прага, за да му се оплаче от недостатъчната топлина в дневната.
Той отиде да опипа горещия радиатор, след това провери дали френските прозорци към терасата са затворени добре.
— Къде по-точно усещаш студ? — попита.
— На дивана. Ела да седнеш и ще видиш…
Дейвид се подчини и седна на дивана редом с дъщеря си. Моментално усети хладното течение, което го погали по тила.
