— Права си — кимна той, мина зад дивана и провери рамките на прозорците. — Мисля, че мога да поставя диагнозата: имаме нужда от зимни прозорци.
— Какво представляват зимните прозорци?
Дейвид се впусна в обяснения за изолацията и топлинните загуби.
— Престани да я объркваш — подвикна от кухнята Анджела, дочула част от разговора. — По-добре й ги покажи…
— Добра идея — кимна Дейвид. — Ела да донесем малко дърва и междувременно ще си приказваме…
— Долу не ми харесва — обяви Ники в момента, в който започнаха да се спускат по стълбите към мазето.
— Защо?
— Защото е страшно.
— Хей, не ставай като майка си — усмихна се Дейвид. — Една страхлива жена в семейството е напълно достатъчна.
Зад каменните стъпала бяха подредени няколко остъклени рамки. Той издърпа една от тях и я показа на Ники.
— Ето това е зимен прозорец…
— Прилича ми на обикновен — отбеляза Ники.
— Да, но не може да се отваря. Слага се от външната страна на обикновения прозорец и въздухът помежду им служи за изолация.
Изведнъж замълча, забелязал нещо ново зад струпаните рамки.
— Какво има, тате? — веднага го усети Ники.
— Нещо, което не бях забелязал досега — промърмори Дейвид и плъзна длан по стената зад стълбището. — Това са дървени тухли…
— Как така дървени тухли? — учуди се Ники.
Разтревожен от откритието си, Дейвид не обърна внимание на въпроса.
— Дай да преместим тези зимни прозорци — промърмори той, вдигна рамката пред себе си и я облегна на насрещната стена. Ники се зае със следващата.
— Тази стена е по-различна от останалите — поясни Дейвид, след като преместването приключи. — Питам се защо ли е изградена, още повече, че е доста по-нова от другите…
— За какво говориш? — объркано го погледна детето.
Дейвид й показа гранитните стъпала, после я накара да се мушне под стълбите. Обясни, че стената от дървени тухли прегражда пространството под тях.
— А какво има зад нея? — попита Ники.
— И аз това се чудя — повдигна рамене Дейвид, после на лицето му се появи дяволита усмивка: — Искаш ли да надникнем? Може би ще открием някакво съкровище…
— Сериозно? — разшириха се очите на детето. Дейвид вдигна брадвата, която използваше за цепене на подпалки. В същия миг се разнесе гласът на Анджела, която ги попита какво мишкуват там долу. Той сложи пръст на устните си и лукаво намигна.
— Отивам да взема един душ — добави жена му. — После сядаме да вечеряме.
— Добре — подвикна в отговор Дейвид, извърна се към Ники и тихо прошушна: — Дано не чуе как разрушаваме къщата!
Детето възбудено се изкиска.
Дейвид изчака стъпките на жена му да заглъхнат към горния етаж и отново вдигна брадвата. След няколко удара в горния край на дървената стена се появи кръгла дупка с назъбени краища. От нея лъхна тежък въздух с неприятна миризма.
— Бягай горе да донесеш фенерчето — разпореди се той и продължи да разширява процепа. В момента, в който Ники се върна, дупката вече беше достатъчно голяма, за да мушне главата си. Сърцето му подскочи и пропусна един такт. Главата му изскочи обратно толкова бързо, че на врата му се появи дълбока драскотина.
— Какво видя? — прошепна Ники, стресната от изражението на лицето му.
— Не е съкровище — промърмори Дейвид. — Я иди да повикаш майка си…
До появата на Анджела, завита плътно в хавлията си, той успя да свали един цял ред от дървените тухли.
— Какво става тук? — пожела да узнае жена му. — Ники ми се стори доста разстроена…
— Виж сама — рече Дейвид и й подаде фенерчето.
— Надявам се, че това не е някакъв майтап — подозрително го изгледа жена му.
— Няма майтап — увери я той.
— Господи, Пресвети Боже! — извика миг по-късно тя и гласът й отекна в затвореното пространство.
— Какво има? — попита Ники. — Искам и аз да го видя!
Анджела се измъкна от дупката.
— Труп — обяви тя. — Доста време е престоял там…
— На човек ли?! — ококори се Ники. — Искам да го видя!
— Не! — изкрещяха едновременно Дейвид и Анджела.
Ники замълча, разбрала, че няма смисъл да протестира.
— По-добре да се качим горе и да напалим камината — промълви след известно време Дейвид, подаде една цепеница на детето и сам се натовари.
Заеха се да палят огъня, а Анджела набра номера на полицията. Ники изстрелваше въпросите си един след друг, но Дейвид само свиваше рамене.
Полицията се появи сравнително бързо.
— Аз съм шериф Уейн Робъртсън — представи се нисък мъж, облечен в плетен пуловер и с бейзболна шапка на главата. — А това е заместникът ми Шъруин Морис…
Морис докосна периферията на широкополата си шапка. Беше висок и слаб мъж, който носеше униформа, за разлика от шефа си. В лявата му ръка имаше дълго фенерче — от онези, които побират четири батерии.
— Мистър Морис се отби да ме вземе от дома, затова съм в този вид — поясни шерифът Робъртсън.
— Благодаря, че се отзовахте — кимна Анджела.
Оставиха Ники горе и с насочиха към стълбите за зимника. Робъртсън взе фенерчето от помощника си и навря глава в дупката.
— Проклет да съм! — изруга миг по-късно той — Това е оня нещастник! — Измъкна главата си и се обърна към домакините: — Съжалявам, че това се случва на вас, но аз успях да разпозная жертвата, въпреки разложението… Става въпрос за бившия собственик на тази къща…
Анджела потръпна и усети как кожата на врата й настръхва.
— Налага се да разбием цялата стена, за да измъкнем трупа — продължи Робъртсън. — Нали нямате нищо против?
Дейвид само сви рамене.
— Няма ли да повикате съдебен патолог? — попита Анджела. Имаше достатъчно опит, за да знае, че при подобни случаи присъствието на Съдебна медицина е задължително.
Шерифът мълчаливо я погледна. Не беше от хората, които позволяват да им се бъркат в работата, особено пък когато става въпрос за жена. Но в случая домакинята беше абсолютно права.
— Къде е телефонът? — рязко попита той.
— Горе, в кухнята.
Наложи се да употребят сила, за да издърпат слушалката от ръцете на Ники. Тя вече беше успяла да набере Арни и Карълайн, съобщавайки им вълнуващата новина за трупа в мазето.
След краткия разговор със Съдебна медицина, Робъртсън и Морис се заеха да разтурят стената от дървени блокчета. Дейвид вкара в мазето една подвижна лампа и допълнителната светлина им позволи да разгледат по-добре трупа. Оказа се, че е сравнително запазен, с изключение на долната част на лицето, която беше почти оголена и разкриваше челюстта и зъбите. За разлика от нея горната част на лицето беше
