чиниите, стисна зъби и разказа на Дейвид всичко, което се беше случило в лабораторията на доктор Уодли.
Дейвид слушаше смаяно, ченето му увисна.
— Господи, какъв мръсник! — извика той и стовари юмрук върху масата. — Един-два пъти и на мен ми мина през ума, че се държи прекалено емоционално с теб, особено по време на онова болнично тържество… Но после си рекох, че това е плод на развинтеното ми въображение и замълчах. Не исках да изглеждам глупаво ревнив в очите ти…
— Все още не съм напълно сигурна — въздъхна Анджела. — По тази причина и не ти казах по-рано. Никак не ми се щеше да правя прибързани заключения, но всичко сочи, че… — Замълча, поклати глава и мрачно добави: — Не е честно! Защо жените винаги се изправят пред такива гадни ситуации?
— Този проблем е стар колкото света — отвърна Дейвид. — Сексуалният тормоз се появява в момента, в който жените стават част от света на наемните работници. Той е особено разпространен в областта на медицината, където, поне в първите години, всички лекари са мъже, а жените са медицински сестри и друг болничен персонал…
— Нещата и днес са си същите, въпреки че сред лекарите вече има много жени — поклати глава Анджела. — Сигурно си спомняш какво ти бях разказвала за мераците на преподавателите ми в медицинския факултет…
Дейвид кимна.
— Много съжалявам за това, което чух — рече с въздишка той. — Знам колко беше доволна от колегиалното отношение на доктор Уодли. Кажи само една дума и веднага отивам да му друсна един юмрук в противната мутра!
— Благодаря, няма нужда — измъчено се усмихна Анджела.
— Аз пък реших, че си умислена, защото се безпокоиш за Ники — поклати глава Дейвид. — Или пък си ми ядосана заради екскурзията…
— Екскурзията е история, а Ники се чувства добре — успокои го Анджела.
Дейвид помълча малко, после отиде да си вземе една бира от хладилника.
— И аз имах лош ден — призна си той. Отпи от бутилката и разказа за срещата си с Кели и онзи счетоводител на КМВ от Бърлингтън.
— Не може да бъде! — зяпна Анджела. — Наистина ли си позволиха да ти говорят по този начин? Нима не отчитат, че пациентите са доволни от теб?
— Явно това не е сред приоритетите им — унило отвърна Дейвид.
— Как така не е? И децата знаят, че доброто отношение към пациентите е крайъгълен камък на медицинското обслужване.
— Това може би вече е минало — въздъхна Дейвид. — Днес нещата се определят от хора като Чарлс Кели — представители на новата армия медицински бюрократи, родени след като правителството взе здравеопазването в свои ръце. За тях най-важното нещо е икономическата изгода, а състоянието на пациентите е на втори план. Главното е да се върже балансът…
Анджела поклати глава.
— Проблемът е Вашингтон — продължи Дейвид. — Нещата се объркаха в момента, в който правителството реши да си пъхне носа в здравеопазването. Те се опитват да задоволят всички, но правят така, че в крайна сметка никой не е доволен. Виж „Медикеър“ и „Медикейд“1 — и двете организации са кошмар, който има опустошителен ефект върху здравеопазването и медицината като цяло!
— Какво мислиш да правиш? — попита Анджела.
— Не знам. Вероятно ще търся някакъв компромис. На първо време ще изчакам да видя как ще се развият нещата… Ами ти?
— И аз не знам — въздъхна Анджела. — Все още се надявам, че може би съм сбъркала и реагирам прекалено емоционално.
— Възможно е — кимна Дейвид. — Все пак за пръв път се чувстваш по този начин. Досега Уодли се представяше като добър човек и джентълмен. Може би си позволява да те докосва просто защото до този момент не си показала, че това не ти е особено приятно…
— Какво искаш да кажеш? — погледна го остро Анджела.
— Всъщност, нищо — побърза да бие отбой той. — Просто откликнах на твоите мисли.
— Да не би да намекваш, че сама съм си виновна за тази ситуация?
— Нищо подобно! — тръсна глава Дейвид, протегна ръка през масата и стисна пръстите й. — Задръж, успокой се. Аз съм на твоя страна. Дори през ум не ми минава, че причината може да е в теб.
Анджела въздъхна, гневът изведнъж я напусна. Даде си сметка, че не е изключено да е излъчвала погрешни сигнали за този човек. В крайна сметка винаги бе изпитвала благодарност към Уодли за безкористната му помощ, бе изпитвала ученическото желание да му покаже, че не е сбъркал, залагайки на нея.
— Съжалявам — промърмори тя. — Явно съм прекалено объркана…
— Аз също — призна Дейвид. — Хайде, да вървим да си лягаме.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Вторник, 19 октомври
На следващата сутрин времето беше още по-противно. От ниско надвисналите облаци продължаваше да се лее студен дъжд. Но в контраст с лошото време състоянието на Ники беше отлично, настроението й също. Лицето й беше възвърнало здравословната си руменина, възпалението в гърлото беше изчезнало, прогонено от антибиотиците. Това със сигурност означаваше, че причина за неговата поява не е бил вирус, а обикновена настинка. Температурата й беше нормална.
— Искам да се прибера у дома! — обяви тя.
— Все още не сме разговаряли с доктор Пилснър — напомни й Дейвид. — Но имай малко търпение, ще го направим още тази сутрин.
Не след дълго напуснаха болничната стая. Анджела се отправи към лабораторията, а Дейвид отскочи до стаята на дежурните сестри да вземе картона на Марджъри Клебър. Имаше намерението да я изпише още днес, но в момента, в който влезе в стаята разбра, че нещо не е наред.
— Какво ви е, Марджъри? — попита той и сложи длан върху челото на безжизнено отпуснатата пациентка. Кожата й гореше, което говореше за висока температура.
От устата на Марджъри излетяха неясни звуци. Беше като дрогирана, но явно не изпитваше никаква болка. Неравното и разпокъсано дишане накара Дейвид да прислуша гърдите й. Долови леки хрипове, но състоянието на флебита беше значително подобрено. Това не му попречи да извърши обстоен преглед на пациентката. Не откри нищо обезпокоително, но въпреки това отскочи до дежурната стая и нареди пълни лабораторни изследвания.
Първи излязоха резултатите от кръвната картина, които само увеличиха озадачението на Дейвид. Броят на белите кръвни телца, поначало нисък поради флебитното възпаление, продължаваше да пада и вече наближаваше долната граница на нормалното.
Дейвид замислено се почеса по главата. Ниският брой на белите кръвни телца влизаше в противоречие с общата клинична картина на пациентката, която сочеше начало на пневмония. Стана от бюрото и отново отиде да преслуша гърдите на Марджъри. Хриповете си бяха там — несъмнено доказателство за наличие на белодробно възпаление. Върна се в дежурната стая и направи опит да обмисли следващия си ход. Междувременно се появиха и останалите резултати от лабораторните анализи. Всички бяха в рамките на нормалното, включително снимката на гръдния кош, направена с портативен рентгенов апарат. Помисли за консултация със специалист, но си спомни за заповедта на Кели и неохотно се отказа. За нещастие в КМВ не разполагаха със специалист по гръдни болести и трябваше да търси помощ отвън.
Поклати глава и свали от рафта зад себе си обемист том със заглавие „Практичен наръчник на интерниста“. Потърси вътре антибиотик, който атакува грам-негативните бактерии — най-честите причинители на белодробни инфекции. Откри го бързо, в душата му помръдна надеждата. Това лекарство би трябвало да реши проблемите на Марджъри Клебър.
Изписа лекарството, предупреди сестрите да го повикат при промяна в състоянието на пациентката и
