като той е лекувал голяма част от раково болните. Бих го сторил и сам, но ми се струва, че тая работа е за професионалист…
— О, да — кимна Дейвид. — Бях забравил за него. Ще се опитам да го открия утре, веднага след като приключа с медицинските архиви.
Калхоун бутна стола си и стана.
— Благодаря за вечерята — потупа се по леко издутото шкембе той. — Отдавна не бях се хранил толкова вкусно. Мисля, че е време да пренеса това коремче до легълцето му…
— Кога ще се видим отново? — попита Анджела.
— В момента, в който имаме какво да си кажем — отвърна детективът. — А сега скачайте в леглото, тъй като отдалеч личи, че имате нужда от един здрав сън…
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Събота, 30 октомври
През нощта стомашните болки на Ники бяха всеки така силни, но на разсъмване настъпи подобрение. Състоянието й все още беше далеч от нормалното, но температурата й се понижи и вече личеше, че кризата е преодоляна. Дейвид изпита огромно облекчение. Никой от хоспитализираните му пациенти с тези ясно изразени симптоми не беше успял да стигне до подобен етап. Сега вече беше убеден, че Ники ще се възстанови напълно, също като него и сестрите…
Анджела се събуди депресирана, тъй като мисълта за уволнението продължаваше да й тежи. С изненада установи, че Дейвид е в отлично настроение и го попита за причината. Сега, след като кризата на детето беше овладяна, той вече можеше да сподели черните си подозрения.
— Трябваше да ми кажеш веднага — намръщи се жена му.
— Защо? Нима щеше да помогнеш с нещо?
— Понякога направо ме вбесяваш! — извика тя, но после на лицето й грейна усмивка, а ръцете й се увиха около врата му.
Телефонът ги накара да се отделят един от друг. Доктор Пилснър се интересуваше от състоянието на Ники. Разбрал за подобрението, той настоя лечението с антибиотици да продължи.
— Ще направим каквото ни посъветвате — обеща Анджела, вдигнала слушалката в спалнята. Дейвид слушаше от деривата, окачен на стената на банята.
— Скоро ще ти обясним защо я прибрахме от болницата — рече той. — Засега само те моля да приемеш най-искрените ни извинения. Постъпката ни няма нищо общо с грижите, които полагаш за нашето дете.
— Загрижен съм единствено за Ники, друго не ме интересува — отвърна доктор Пилснър.
— Заповядайте у дома, винаги сте добре дошъл — каза Анджела. — А ако настоявате за хоспитализация на всяка цена, ние сме готови да я заведем в Бостън…
— Засега ме дръжте в течение — късо отвърна педиатърът.
— Ядосан е — въздъхна Дейвид след като линията прекъсна.
— И с право — кимна Анджела. — Хората сигурно ни считат за луди.
Качиха се при Ники и се заеха с респираторната терапия. Детето стоически изтърпя процедурите, после вдигна глава:
— В понеделник ще ме пуснете на училище, нали?
— Може би — отвърна Анджела. — Но не искам да ти давам прекомерни надежди…
— Изоставам с уроците — въздъхна детето. — Няма ли начин да повикам Карълайн, за да ми помогне?
Анджела хвърли кос поглед към Дейвид, който седеше на леглото и галеше проснатия в краката му Ръсти. В момента, в който очите им се срещнаха, и двамата разбраха, че вече няма смисъл да отлагат тъжната новина.
— Трябва да ти кажем нещо във връзка с Карълайн — меко промълви Анджела. — Много ни е тъжно, но твоята приятелка почина…
— Искаш да кажеш, че е умряла? — втренчи се в нея Ники.
— Страхувам се, че е така…
— О…
Срещнал безпомощния поглед на жена си, Дейвид само сви рамене. Не знаеше какво повече може да добави. Ясно съзнаваше, че краткото възклицание на Ники е само една защитна реакция — същата, която прояви при новината за смъртта на Марджъри. Представи си, че тези тъжни инциденти са дело на един и същ човек, в гърлото му заклокочи гняв.
Направиха каквото могат да утешат детето си. Но ударът беше прекалено силен. Карълайн беше не само най-добрата приятелка на Ники, но й страдаше от същото заболяване като нея.
— И аз ли ще умра? — хълцаше отчаяно Ники.
— Няма да умреш, защото се справяш чудесно — топло я прегърна Анджела. — Болестта на Карълайн протече при много висока температура, докато ти изобщо нямаш такава…
Дейвид се метна на колелото и натисна педалите по посока на болницата едва когато Ники се успокои напълно. Анджела остана при нея. Веднага след като пристигна, той опря велосипеда си на стената до главния вход и се насочи към архивата. Настани се пред компютъра и започна да вади рождените дати и социалните осигуровки на хората от списъка, който бяха изготвили с Калхоун. Скоро приключи с тази дейност и се прехвърли на медицинските картони. Искаше да получи повече сведения за пациентите с татуировки. Няколко минути по-късно някой го потупа по рамото. Обърна се и видя Хелън Бийтън. Зад гърба й надничаше широко лице на Джо Форбс от охраната.
— Имате ли нещо против да ми обясните какво правите тук? — попита Бийтън.
— Ами… Просто използвам компютъра… — запелтечи от изненада Дейвид. Не беше очаквал, че ще попадне на някой от администрацията, особено пък в събота сутринта.
— Доколкото съм осведомена, вие вече не сте служител на КМВ — язвително подхвърли директорката.
— Това е вярно, но…
— Достъпът ви в тази болница е в пряка зависимост от службата ви в КМВ — прекъсна го хладно Бийтън. — Следователно вече нямате право да бъдете тук, още по-малко пък да използвате централния компютър! — Обърна се към Форбс и добави: — Бихте ли придружили доктор Уилсън до изхода?
Охранителят пристъпи крачка напред и му направи знак да стане.
Разбрал, че всяка съпротива е безсмислена, Дейвид започна да събира листовете, разпръснати пред монитора. Тайничко се надяваше, че Бийтън няма да нареди да му ги отнемат. Но административната директорка мълчеше и той с облекчение пое към изхода, на две крачки пред Форбс.
В досието си спокойно мога да добавя и „физическо изхвърляне от работното място“, рече си с мрачен хумор той. Излезе навън и се огледа, после енергично закрачи към ултрамодерната пристройка, в която се помещаваше Центъра по рентгенология.
Тук в събота работеха само за проследяване състоянието на стари и дълго наблюдавани пациенти. Наложи се да чака половин час, преди доктор Холстър да го покани вътре. Беше с десетина години по- възрастен от Дейвид, но изглеждаше по-стар, с почти бяла коса и дълбоки бръчки по челото. Макар и извънредно зает, Холстър се държеше приветливо и покани Дейвид на чаша кафе.
— Какво мога да направя за вас, доктор Уилсън?
— Първото нещо, което ми хрумва, е да опитате да ме наричате Дейвид… Едва след това ще си позволя да ви задам няколко въпроса за доктор Ходжис.
— Това ми се струва доста странно, но нямам нищо против — сви рамене Холстър. — Защо се интересувате от Ходжис?
— Дълга история — въздъхна Дейвид. — Но няма да ви занимавам с подробности. Работата е там, че част от неговите пациенти са били лекувани от същото заболяване, на което се натъкнах при моите… Неколцина от тях са били и ваши пациенти.
— Продължавайте — кимна колегата му.
— Преди това бих искал да ви помоля за конфиденциалност…
— Сега вече наистина пробудихте любопитството ми — усмихна се Холстър и кимна: — Добре, обещавам…
