запечатани татуировките му. Откри няколко, прикрепени с магнит върху вратата на хладилника, но сред тях нямаше хора с татуировки. Не знаеше кой от тях е Клайд Девъншър.
Насочи се обратно към дневната, но в същия момент входната врата долу шумно се затръшна, а по стълбите се разнесоха пъргави стъпки.
За миг помисли да се скрие, но после, светкавично преценил, че може да бъде обвинен в незаконно нахлуване, той направи две големи крачки към вратата и рязко я отвори. Човекът от другата страна изненадано отскочи назад.
— Вие ли сте Клайд Девъншър? — рязко попита Калхоун.
— Да — отвърна онзи. — Какво става тук, по дяволите?
— Името ми е Фил Калхоун — рече детективът и извади една от визитните си картички. — Очаквам ви от доста време насам. Моля, влезте…
Клайд премести в другата с ръка книжната торба, която носеше, после бавно пое картичката.
— Частен детектив? — учудено попита той.
— Точно така — кимна с достойнство Калхоун. — Бях щатски полицай, но губернаторът реши, че съм прекалено стар за тази работа. По тази причина се заех с частна следователска дейност. Тук съм, за да ви задам няколко въпроса…
— Изкарахте ми акъла! — въздъхна Девъншър и докосна с длан гърдите си. — Не съм свикнал да заварвам непознати в собствения си дом.
— Съжалявам — рече Калхоун. — Може би трябваше да ви изчакам на стълбите…
— Там едва ли щяхте да се чувствате удобно — съвзе се Девъншър и влезе в ролята си на домакин: — Седнете, какво да ви предложа? — Хвърли пакета си на дивана и започна да изброява: — Кафе, чай, пуканки…
— А бира намира ли ви се? — прекъсна го Калхоун.
— Разбира се.
Домакинът се насочи към хладилника, а Калхоун се възползва от паузата, за да надникне в книжната торбичка на дивана. Вътре имаше видеокасети, идентични с онези в гардероба.
Клайд се върна в хола с две бири в ръце. Веднага разбра, че неканеният гост беше пипал пакетчето му, взе го и старателно зави горната му част.
— За забавление — кратко поясни той.
— Забелязах — кимна Калхоун.
— Предполагам, че имате нормални сексуални предпочитания…
— По-скоро вече са никакви — направи гримаса Калхоун и скрито огледа домакина. Клайд беше някъде към тридесетте, среден на ръст, с гъста кестенява коса. Имаше стройната фигура на спортист.
— Какви въпроси ще ми задавате? — попита той и подаде една от бирите на Калхоун.
— Познавахте ли доктор Ходжис?
— Господи, нима ще ме занимавате с тоя тип, който отдавна вече е история? — сбърчи вежди Клайд.
— От тона ви разбирам, че не сте го харесвали особено…
— Беше един дърт мръсник! — отсече домакинът. — Представите му за помощния медицински персонал бяха средновековни. Считаше ни за низши създания, които вършат мръсната работа и си държат устата затворена. В това отношение беше по-лош дори от Клара Бартън!
— А коя е Клара Бартън? — вдигна вежди Калхоун.
— Медицинска сестра от времето на Гражданската война — поясни Клайд. — Една от основателките на Червения кръст.
— Знаете ли кой уби Ходжис? — внезапно смени темата Калхоун.
— Не съм аз, ако това намеквате — вдигна ръце домакинът. — Ще се радвам, ако го откриете, защото мисля да го черпя една бира…
— Имате ли някакви татуировки?
— Няколко — кимна Клайд.
— Къде?
— Искате ли да ги видите? — усмихна се младежът.
— Да.
Клайд разкопча ръкавите си и бързо смъкна ризата. После зае позата на културист по време на състезание. Около китките му бяха татуирани тънки верижки, на десния му бицепс имаше дракон, а две кръстосани саби красяха гърдите му, малко над зърната.
— Сабите ми ги направиха в Ню Хемпшър, още като ученик — поясни той. — А за останалото ходих в Сан Диего.
— Дайте да видя татуировките около китките ви — рече Калхоун.
— О, не — отвърна с усмивка Клайд и побърза да навлече ризата си обратно. — Ако ви покажа всичко още първия път, вероятно няма да дойдете вече…’ — Карате ли ски?
— Отвреме-навреме — отвърна Клайд, после усмихнато подхвърли: — Ама и вашите въпроси са едни…
— Притежавате ли скиорска маска? — не обърна внимание на игривото му поведение Калхоун.
— Всеки, който кара ски в Нова Англия, трябва да притежава подобно нещо — сви рамене Клайд. — Може би с изключение на мазохистите…
— Благодаря за бирата — изправи се Калхоун. — Трябва да тръгвам…
— Жалко — направи гримаса младежът. — Тъкмо започнах да се забавлявам.
Детективът се спусна по стълбите, излезе навън и тръгна към пикапа си. Беше доволен, че срещата му с този странен тип приключи. Въпросът беше дали Девъншър може да се окаже убиецът на Ходжис? По неизвестни причини Калхоун беше сигурен, че това не е така. Макар и странен, Девъншър изобщо не се връзваше с представата му за убиец. Но от главата му не излизаше мисълта за веригите, татуирани около китките му. Много съжаляваше, че не получи възможност да ги огледа добре. Освен това домакинът проявяваше жив интерес към Кеворкян и неговата дейност. Случайно ли беше това, или зов на сродни души? Реши, че засега Девъншър остава заподозрян. Беше безкрайно любопитен да разбере какво ще покаже компютърната проверка за него.
Погледна списъка си. Следващото име в него беше на Джо Форбс. Адресът беше близо до колежа. Вратата му отвори слаба и нервна жена с побелели коси.
— Госпожа Форбс?
Жената кимна с глава. Беше типична представителка на Нова Англия, неразговорлива и подозрителна.
— В къщи ли е Джо?
— Няма го. Ще трябва да го потърсите по-късно.
— В колко часа?
— Не знам. Прибира се по различно време.
— Вие познавахте ли доктор Денис Ходжис?
— Не.
— Съпругът ви има ли татуировки?
— Ще трябва да попитате него — тръсна глава госпожа Форбс.
— А кара ли ски?
— Съжалявам — промърмори жена и затръшна вратата под носа му. Ключалките изтракаха. Калхоун остана с впечатлението, че госпожа Форбс го взе за събирач на стари дългове.
Върна се зад волана на пикапа и въздъхна. Неуспехът тук беше пълен, но това изобщо не го разколеба. Следващото име в списъка беше на Клодет Морис.
— Охо — промърмори той когато камионетката закова пред малката къщичка, видял че капаците на прозорците й бяха плътно затворени. Слезе от колата и започна да чука на вратата, тъй като звънец просто нямаше. Никой не му отвори. Пощенската кутия на стената беше задръстена от рекламни материали. От съседите научи, че Клодет е заминала на почивка на Хавайските острови.
Върна се в камионетката. В списъка му оставаше само едно име: Върнър Ван Слайк. Вече беше разговарял с него, но след кратко колебание реши да опита още веднъж. При първата им среща все още не
