знаеше, че трябва да го провери за татуировка.
Ван Слайк живееше в югоизточната част на града, на тиха и зелена уличка с добре поддържани тревни площи. Калхоун паркира зад няколко коли, които явно рядко мърдаха от местата си.
Къщата беше в изненадващо лош вид и просто плачеше за боя. По нищо не личеше, че в нея живее началник на голям отдел за поддръжка и ремонт. Капаците на прозорците бяха полуразковани и сякаш всеки момент щяха да паднат. Калхоун неволно потръпна и запали една пура за успокоение на нервите си. Отпи глътка изстинало кафе от картонената чашка пред себе си и започна външния оглед. Пред къщата нямаше никакво превозно средство, прозорците бяха тъмни. Явно и тук ще се наложи методът, до който прибягнах с жилището на Клайд Девъншър, въздъхна той и бавно слезе от пикапа. Отблизо състоянието на имота изглеждаше още по-зле. Дворът беше напълно занемарен, с купища изгнили листа под дърветата.
Звънецът не работеше. Наложи се да потропа на вратата, но вътре цареше пълна тишина. Слезе обратно по стъпалата пред малката веранда и заобиколи отзад. В дъното на терена се виждаше стар обор, превърнат в гараж. Огледа го отдалеч и продължи обиколката на къщата, опитвайки се да надникне през тъмните прозорци. Тази задача беше доста трудна, тъй като отдавна немитите стъкла бяха станали почти непрозрачни. Отзад имаше масивна двойна врата, заключена с тежък, отдавна ръждясал катинар. През нея вероятно се слиза в мазето, прецени Калхун. Върна се обратно под навеса на верандата, хвърли един продължителен поглед около себе си и предпазливо побутна вратата. Тя се оказа незаключена.
Почука още веднъж, просто за да бъде сигурен. Кокалчетата на пръстите го заболяха. В момента, в който се готвеше да завърти топката, вратата рязко се отвори и на прага се изправи Ван Слайк.
— Какво търсите тук? — подозрително попита той.
Детективът извади пурата от устата си и смутено промълви:
— Извинявам се за безпокойството, но просто бях наблизо и реших да се отбия… Нали помните, че ви обещах да се видим отново? Имам няколко въпроса към вас и ако не е неудобно…
— Няма проблем — отговори след кратко колебание Ван Слайк. — Но ви предупреждавам, че не разполагам с много време…
— Никога не злоупотребявам с гостоприемството — ухили се Калхоун и направи крачка напред.
Бийтън почука няколко пъти на вратата на Трейнор, преди отвътре най-сетне да се дочуят провлачените му стъпки.
— Изненадана съм, че си в кабинета си — рече тя.
Трейнор заключи след нея, покани я да седне и промърмори:
— Напоследък съм затънал до гуша в болничните дела… Налага се да идвам и през почивните дни, за да отхвърля малко работа.
— Не знаех къде да те търся — каза Бийтън и се насочи към едно от креслата.
— А как ме откри?
— Позвъних у вас и попитах Жаклин…
— Тя добре ли се държа? — попита Трейнор и седна зад бюрото си, отрупано с документи и фактури.
— Не особено.
— Не съм изненадан — мрачно промърмори той.
— Искам да поговорим за младата двойка лекари, които назначихме през пролетта — смени темата Бийтън. — И двамата се оказаха болка в задника, по тази причина вчера ги уволних… Мъжът работеше в приемния кабинет на КМВ, а жената — в патологията.
— Жената я помня от пикника на Първи май — кимна Трейнор. — Уодли се въртеше около нея като разгонен пес…
— Това е част от проблема, защото вчера тя се оплака от задявките му и заплаши да съди болницата. Твърди, че е съобщила на Кантор за поведението на шефа си далеч преди да бъде уволнена. Кантор го потвърди…
— Уодли има ли причина, за да я уволни? — сбърчи вежди Трейнор.
— Твърди, че има — кимна Бийтън. — На няколко пъти е напускала работа без негово разрешение.
— Тогава всичко е наред. Никой не може да ни пипне. Познавам почти всички съдии, които биха разглеждали евентуалната й жалба в съда. Убеден съм, че ще й изнесат една проповед и ще потвърдят уволнението.
— Въпреки това съм нервна — призна Бийтън. — Съпругът й, доктор Дейвид Уилсън, нещо рови. Сутринта го спипах в архивата и накарах охраната да го изгони. Вчера следобед е изтеглил от главния компютър справка за смъртните случаи през последните месеци…
— Това пък за какво му е?
— Нямам представа.
— Нали твърдеше, че около смъртните случаи всичко е наред? — вдигна вежди Трейнор. — Значи няма да имаме проблеми…
— Във всички болници справките за смъртните случаи се считат за поверителна информация — въздъхна Бийтън. — Обществеността не разбира как се съставят те и обикновено се стига до спекулации. Това е една от причините да ги пазим в тайна…
— Съгласен съм — кимна Трейнор. — Този човек трябва да бъде лишен от достъп до компютъра. Предполагам, че след уволнението му от КМВ, това няма да е трудно. Между другото, защо са го уволнили?
— Заради продължителен преразход на средства, свързани с излишно хоспитализиране…
— Е, в такъв случай положително няма да ни липсва — пусна една крива усмивка Трейнор. — Може би трябва да изпратя бутилка уиски на Кели, който ни е отървал от една грижа…
— Това семейство ме тревожи — въздъхна Бийтън. — Вчера се появиха в болницата като ураган, за да приберат дъщеря си, хоспитализирана с диагноза цистофиброза. Сторили са го против волята на педиатъра…
— Странно — рече Трейнор. — А какво е състоянието на детето? Предполагам, че това ще се окаже важно…
— Детето е добре — отвърна Бийтън. — Разговарях с педиатъра, който твърди, че възстановяването е протекло напълно задоволително.
— Тогава какъв е проблемът? — разпери ръце Трейнор.
Събрала рождените дати и номерата на социалните осигуровки, Анджела скочи в колата и потегли за Бостън. Преди това успя да се свърже с Робърт Скейли, който обеща да я чака. Не му обясни повода за изненадващото си посещение, просто защото това щеше да отнеме прекалено много време и вероятно щеше да му се стори странен.
Срещнаха се в едно от многобройните индийски ресторантчета, пръснати около централния градски площад на Кеймбридж. Робърт беше седнал на масичката до прозореца и размаха ръце. Анджела го целуна по бузата и премина направо върху целта на визитата си. Очите на младия мъж внимателно пробягаха по списъка, който се появи на масата.
— Значи искаш биографична справка за всичките тези хора, така ли? — учудено промърмори той. — Аз пък си помислих, че имаш по-лични причини за внезапното си обаждане… Кой знае защо реших, че ти е станало мъчно за мен.
Анджела се почувства неудобно. При нито една от редките им срещи през последните години Робърт не беше изразявал желание да разпалят стария огън. По тази причина реши да говори откровено. С няколко думи обясни на някогашния си приятел, че няма проблеми в брака си с Дейвид и е поискала тази среща с надеждата да получи конкретна помощ.
Робърт не показа разочарование, дори да беше изпитал такова. Дланта му легна върху ръката й.
— Радвам се да те видя, независимо от причините — топло рече той. — И с удоволствие ще ти помогна, стига да мога… Какво по-точно искаш от мен?
Анджела обясни това, което беше чувала: използвайки рождената дата и социалната осигуровка, всеки специалист по компютрите би могъл да извлече полезна информация за когото си пожелае.
Робърт звучно се разсмя. Това беше гласът, който Анджела помнеше прекрасно.
