— Готово! Никол ще ме чака след два часа. За наш късмет, днес тя е дежурна в болницата.
— Руса ли е? — попита със свито сърце Анджела.
— Да.
— Точно от това се страхувах!
Ники запали свещта във вътрешността на тиквата, а Дейвид я взе в ръце и внимателно я понесе към верандата.
— Изглежда страхотно! — обяви с доволен глас детето.
Дейвид помоли Анджела да звънне на Робърт Скейли и да го предупреди за пристигането му. После се качи горе и започна да се облича.
— Започва да става интересно — засмя се Робърт, след като чу за какво става въпрос.
Анджела не знаеше какво да каже, затова отново му благодари за помощта и прекъсна разговора. Опита да се свърже с Калхоун, но насреща отново се включи телефонния секретар.
Дейвид се появи в хола, наконтен с тъмносин блейзър и сиви панталони. Изглеждаше страшно привлекателен.
— Много си се изтупал — промърмори Анджела.
— А ти какво искаш? — вдигна вежди той. — Да се появя във военната болница по джинси и тениска?
— Потърсих Калхоун, но още го Няма — рече тя. — Вероятно е излязъл още на разсъмване. Това разследване май ще му извади душата…
— Остави ли му послание?
— Не.
— Защо?
— Мразя да разговарям с машини — намръщено отвърна Анджела. — Освен това той би трябвало да се досети, че искаме до го чуем.
— По-добре му остави послание — поклати глава Дейвид.
— А какво ще правим, ако не се обади до довечера? — погледна го в очите Анджела. — Може би ще се обърнем към полицията?
— Не знам — въздъхна Дейвид. — Идеята да разговарям с Робъртсън никак не ме привлича.
Анджела го изпрати до колата, след което насочи цялото, си внимание към Ники. Много искаше дъщеря й да преживее празника по най-добрия начин.
Тласкан от любопитство, Дейвид реши първо да се отбие при Робърт Скейли. Надяваше се да види отдаден на работа си учен с академична външност, но с разочарование и леко ревност откри един несъмнено приятен мъж със стройна и атлетична фигура. На всичкото отгоре поведението му беше изключително приятно.
Стиснаха ръце и Дейвид моментално усети, че Робърт също го преценява.
— Искам още веднъж да ви благодаря за помощта — промърмори той.
— Нали затова са приятелите? — сви рамене Робърт и тикна в ръцете му нов кашон с разпечатки. — Трябва да ви кажа какво още открих във финансовата информация… Миналата година Върнър Ван Слайк си е открил няколко нови банкови сметки. Всичките са тук, в Бостън, или в Олбъни. Явно е желанието му да не прави това в Бартлет…
— Странно — промърмори Дейвид. — За какви суми става въпрос?
— Под десет хиляди за всяка отделна сметка… Очевидно този човек познава закона за банковото дело, според който движението на всяка сума над десет хиляди подлежи на контрол.
— Но това пак са много пари, особено за човек, който работи като началник на поддръжката в една общинска болница.
— Бих казал, че става въпрос за малка, но добре разработена мрежа за пласмент на наркотици — кимна Робърт. — Но в такъв случай не би трябвало да влага парите си в банка, а да ги крие във водосточната тръба…
— От непълнолетните си пациенти зная, че наркотиците в Бартлет не са проблем — рече Дейвид.
— Ето, виждате ли? — усмихна се Робърт. — Може би ще стане така, че покрай другото вие с Анджела ще направите нещо и за освобождаването на Америка от наркотиците.
Дейвид се засмя и отново му благодари за помощта.
— Следващият път ми завъртете една шайба предварително — рече младият мъж. — Тук има една страхотна кръчма, казва се „Бистро Анаго“. Ще си прекараме страхотно…
— Готово — рече Дейвид и вдигна ръка за сбогом. Но на път към колата си даде сметка, че едва ли ще му бъде особено приятно да вечеря в компанията на Анджела и този мъж.
Сложи кашона в багажника, прекоси моста над реката Чарлс и пое по магистралата Фенуей. Движението в неделя следобед беше слабо и това му позволи да стигне до военната болница за рекордните двадесетина минути.
Какво нещо е животът, рече си той, докато влизаше в просторното фоайе. С Никол Лънгстром беше излизал в продължение на цяла година, но после пътищата им се разделиха. Тя замина за Западното крайбрежие, където завърши медицина и изкара цялата си следдипломна квалификация. От приятели беше чул, че междувременно се е омъжила, но при случайната им среща преди година разбра и за развода й.
Спря в близост до рецепцията, набра номера на пейджъра й и зачака. Скоро младата жена се появи, на лицето й се беше изписало леко смущение. Собственото му притеснение почти се стопи, когато тя директно му призна, че в момента си има нов приятел.
Двамата се запътиха към чакалнята на поликлиниката. Влязоха в един от празните кабинети, в който имаше компютър и се настаниха на някакъв излъскан от употреба диван. Дейвид започна да разказва.
— Как мислиш, дали ще е удобно да ни доставиш информацията, която ни интересува? — попита накрая той.
— Само при положение, че нещата ще си останат между нас — отвърна без колебание Никол.
— Имаш честната ми дума — увери я той. — Ще знаем само ние с теб. И Анджела, разбира се…
— Това ми е ясно — кимна Никол, поколеба се за секунда, после тръсна глава: — Добре. Предполагам, че постъпката ми ще бъде оправдана, тъй като става въпрос за умишлени убийства.
Дейвид й подаде списъка с имената на Девъншър, Ван Слайк, Форбс, Ълхоф и Морис.
— Мислех, че проявяваш интерес само към двама души — изненадано го погледна тя.
— И петимата са служили в армията, освен това имат татуировки — поясни Дейвид. — По тази причина искам да се застраховаме, просто за всеки случай…
Използвайки социалните осигуровки и рождените дати, Никол лесно откри военните идентификационни номера на петимата. С тяхна помощ влезе в медицинските архиви и изненадите се появиха веднага. Оказа се, че Форбс и Ълхоф също бяха уволнени по здравословни причини. Единствената с нормален картон беше Морис.
Диагнозите на двамата бяха кратки и ясни: Форбс беше уволнен поради хронично изкривяване на гръбначния стълб, а Ълхоф е имал хроничен простатит.
Но не така стояха нещата при Ван Слайк и Девъншър. Младата лекарка прегледа доста електронни страници преди да открие диагнозата на Ван Слайк: „шизо-активни отклонения, изразяващи се в маниакална параноя при стресови обстоятелства“.
— Пресвети Боже! — изстена Дейвид. — Не съм много сигурен, че разбирам какво означава това. А ти?
— Аз съм офталмолог, но все пак разбирам, че става въпрос за маниакална шизофрения — поклати глава Никол.
— Звучиш като специалист — изгледа я изненадано Дейвид. — Признавам, че съм впечатлен…
— По едно време проявявах интерес към психиатрията — призна с известно притеснение младата жена. — Това ми дава основание да кажа, че не бих искала да имам нищо общо с човек като този Ван Слайк… Интересното тук е друго: въпреки тежката диагноза този тип явно не е имал проблеми с обучението. Завършил е техническо образование, изкарал е курс за работа с радиоактивни материали. Чувала съм, че този курс е много тежък…
Пръстът й натисна един бутон и информацията отново затича върху екрана.
