закове на горния край на стълбите. Надникна през перилата и видя как майка й се мята в ръцете на някакъв мъж със змийска маска на главата.
Отърси се от вцепенението и хукна към спалнята на родителите си. Грабна слушалката на телефона до леглото, но не чу никакъв сигнал. Телефонът беше прекъснат. Върна се обратно и надникна надолу. Видя майка си и непознатия да се насочват към дневната. Изчака една секунда, после надникна под стълбата. Пушката си беше на мястото, опряна до стената. В следващия миг отскочи назад, тъй като майка й и онзи с маската се появиха обратно. Стъпките им захрущяха по счупените стъкла, после всичко утихна. До слуха й долетяха приглушени гласове. Тръсна глава и си наложи да надникне над перилата. Успя да зърне фигурата на непознатия, който вървеше след майка й по посока на кухнята. Извъртя глава и отново погледна към пушката. После започна да слиза. Част от стъпалата издайнически проскърцаха, въпреки незначителното й тегло. Едва стигнала до средата, тя чу как майка й и нападателят се връщат обратно. Изтича нагоре с намерението да изчака влизането им в някое от останалите помещения на долния етаж, но с ужас установи, че двамата поемат нагоре.
Хукна към спалнята. Едната стена беше заета от просторен килер-гардероб, от който се излизаше на малка вътрешна площадка. От нея започваше тясна дървена стълба, която водеше към няколко тесни помещения в обора, превърнати в складове.
Ники бързо се спусна по спираловидните стъпала, прекоси обора и се насочи към задната врата на кухнята. Оттам до пушката под главното стълбище я разделяха само няколко крачки. Клекна и протегна ръце към оръжието. Спомни си какво я беше учила майка й и провери магазина. Във вътрешността му мазно проблеснаха патроните. Свали предпазителя с пръст, после се замисли. Въодушевлението бързо започна да я напуска, просто защото не знаеше какво трябва да направи. От майка си знаеше, че при изстрел съчмите излитат под формата на широка дъга. Прецизно прицелване не е необходимо, просто защото стрелецът улучва всичко, към което е насочил оръжието си. Което означаваше, че тя без съмнение ще улучи и майка си…
Нямаше време за размисъл върху внезапно появилата си дилема. До слуха й долетяха стъпките на нападателя, който побутваше майка й обратно по стълбите. Механично се оттегли по посока на кухнята. Не знаеше дали да се скрие, или да изтича навън и да потърси помощ от съседите.
Пред очите й изведнъж се появи фигурата на майка й, която почти прелетя пространството в подножието на стълбите. Очевидно нападателят я беше блъснал. В следващия миг видя и него — висок и леко прегърбен мъж с отвратителна маска на лицето. В ръката му се поклащаше револвер.
Мъжът тръгна към майка й. Ники стисна пушката. Лявата й ръка легна под дулото, дясната стисна здраво приклада. Показалецът й бавно се уви около спусъка.
Сякаш усетил присъствието й, нападателят спря и рязко се обърна. Дулото на револвера започна да се повдига към лицето й, но Ники затвори очи и дръпна спусъка.
Трясъкът на изстрела беше оглушителен. Откатът беше толкова силен, че Ники се просна по гръб, но ръцете й продължаваха да стискат пушката. Тялото й гъвкаво се надигна до седнало положение. Стисна лостчето за зареждане с две ръце и напрегна мускули. Ушите й пищяха толкова силно, че изобщо не чу мекото изщракване на пружината, която изхвърли празната гилза и вкара нов патрон в магазина.
В същия момент от облака пушек в тесния коридор изплува фигурата на Анджела. Тя се втурна към детето, наведе се и взе пушката от протегнатите му ръце. Откъм антрето се дочу затръшването на входната врата, после настъпи дълбока тишина.
— Добре ли си? — дрезгаво прошепна Анджела.
— Мисля, че да — кимна Ники.
Анджела й помогна да се изправи и й направи знак да я последва. Бавно и безкрайно внимание тръгнаха по посока на входното антре. Арката, водеща към хола, беше здравата надупчена от съчмите на Ники. Основната маса на заряда обаче беше попаднала във витража до входната врата, отнасяйки същите четири рамки без стъкла, улучени от тухлата преди няколко дни.
Заобиколиха основата на стълбището, опитвайки се да избягват натрошените стъкла. Откъм дневната ги лъхна хладно течение. Насочиха се натам. Анджела беше първа, стиснала пушката в ръце. Оказа се, че един от френските прозорци е широко отворен и рамката му леко се поклаща от вятъра.
Ники се хвана за колана на майка си и двете предпазливо се насочиха натам. Градината беше пусна, храстите покрай оградата вече изчезваха в бързо настъпващата тъмнина. Някъде излая куче, Ръсти му отговори откъм обора. Наоколо нямаше жива душа.
Анджела затвори вратата и сложи резето. После се наведе и прегърна дъщеря си.
— Ти си истински герой, миличка! — прошепна тя. — Баща ти ще се гордее с теб!
— Не исках да стрелям в прозореца, но така се получи — погледна я виновно Ники.
— Забрави за прозореца! — поклати глава Анджела и я притисна към себе си. — Справи се страхотно!
След минута разхлаби прегръдката си и тръгна към телефона. С изненада установи, че в слушалката няма сигнал.
— Онзи в спалнята също не работи — обади се зад гърба й детето.
Анджела неволно потръпна. Нападателят беше взел всички предпазни мерки. Не смееше дори да си представи какво щеше да се случи, ако не беше находчивостта на Ники.
— Трябва да сме сигурни, че онзи тип не се спотайва някъде — тръсна глава тя. — Ела, ще претърсим къщата!
Обиколката приключи за броени минути. Анджела не беше сигурна дали трябва да претърсят и втория етаж. После на входа се позвъни и двете едновременно подскочиха. Анджела пристъпи на пръсти към вратата и надникна през полуматираното стъкло. На верандата се бяха скупчили няколко деца, облечени като призраци и вещици.
Дейвид вкара колата в алеята и с изненада установи, че всички лампи в къщата светят. Миг по-късно видя групичка хлапаци, които изскочиха от верандата, прекосиха тревната площ и изчезнаха под дърветата, очертаващи границата на терена.
Изключи мотора и се взря във входната врата, по която се стичаха жълтъците на сурови яйца. Стъклата на прозорците също бяха оплескани, а тиквата фенер белееше смачкана в тревата.
Първата му мисъл беше да се впусне след злосторниците, но веднага си даде сметка, че шансовете му да ги открие в мрака са нулеви.
— Проклети хлапета! — изруга полугласно той, забелязал новите поражения в стъклата на входния вестибюл. — Това вече е прекалено!
Слезе от колата и се насочи към входната врата. Верандата беше буквално залята от сурови яйца и домати.
Истински се разтревожи обаче във вътрешността на антрето, обсипано с бонбони и счупени стъкла. Обзет от панически страх за семейството си, той започна да вика.
Анджела и Ники се появиха в горния край на стълбището. В ръцете си жена му стискаше пушката, а разплаканата Ники се втурна надолу и се хвърли в прегръдките му.
— Той имаше пистолет! — рече на пресекулки детето.
— Кой? — втренчи се в него Дейвид. — Какво се е случило?
Анджела направи няколко крачки надолу и безсилно се отпусна на едно от стъпалата.
— Имахме посетител — обяви с тих глас тя.
— Кой? — повтори Дейвид.
— Не знам. Носеше маска и наистина имаше пистолет…
— Господи! Не биваше да ви оставям сами!
— Грешката не е твоя — махна с ръка Анджела. — Но доста закъсня…
— Забавих се, защото трябваше да получа копия от медицинските архиви — поясни Дейвид. — Направих опит да ти звънна по пътя, но телефонът постоянно даваше заето. Обадих се в централата, откъдето обявиха, че имаме повреда.
— Жиците са прерязани — въздъхна Анджела. — Мисля, че това е работа на онзи мъж с маската…
— Повика ли полиция? — втренчи се в нея Дейвид.
— Как да я повикам, като нямаме телефон? — остро отвърна младата жена.
