— Чакай малко! — извика Дейвид и леко я докосна по рамото. Подравнените редове на текста се заковаха на място. Описваше се инцидент, при който Ван Слайк е получил нервна криза по време на бойно дежурство на борда на атомна подводница. Длъжността му била помощник-машинист с право на достъп до ядрения реактор.
„Пациентът развива прогресивна маниакалност още в началната фаза на рейда — гласеше информацията. — Възбудата му води до вземането на неправилни решения, поведението му е агресивно и подозрително. Обзет е от натрапчивата идея, че е обект на подигравки от страна на колегите си, а състоянието му се дължи на повишената радиация на работното му място. Върхът на параноята му е опит за физическо насилие срещу капитана на кораба, след което се налага да бъде усмирен със сила“…
— Господи! — поклати глава Никол. — Надявам се, че съдбата никога няма да ме сблъска с този човек!
— Не е чак толкова зле — рече Дейвид. — Разговарял съм няколко пъти с него. Не изглежда особено дружелюбен, но си върши работата…
— Според мен той е бомба с часовников механизъм — продължаваше да клати глава Никол.
— Да имаш параноя относно радиацията, когато си на борда на атомна подводница не е чак толкова налудничаво — държеше на своето Дейвид. — Вероятно и аз ще превъртя, ако зная, че работя в затворено помещение с действащ ядрен реактор…
— Виж, информацията продължава — каза Никол и започна да чете на глас:
„Ван Слайк има подчертано затворено поведение. Израснал е в агресивна семейна среда, баща му е алкохолик, а майка му — слаба и безволева жена, която вечно се оплаква. Моминското й име е Трейнор“.
— Това го знам — кимна Дейвид. — Харолд Трейнор е председател на управителния съвет на болницата и вуйчо на Ван Слайк…
— Ето и още нещо интересно — не сваляше очи от екрана Никол.
„Пациентът проявява склонност към идеализация на определени хора, най-често преките си началници. Впоследствие обаче се обръща срещу тях, обвинявайки ги в реални или въображаеми провокации. Това поведение се проявява както преди казармата, така и по време на службата му във флота“…
Никол замълча, после въздъхна:
— Със сигурност не искам да съм началник на подобен тип…
Прехвърлиха се на Девъншър. Тук материалите бяха по-малки по обем, но все така важни и интересни. Оказа се, че Клайд Девъншър е бил лекуван от венерически болести във военната болница на Сан Диего, където освен тях са установили зараза с хепатит-Б и вируса ХИВ.
— Този СПИН може да се окаже ключът към разрешаване на загадката — почука по екрана Дейвид. — Много хора стават престъпници когато разберат, че са хванали смъртоносна болест.
— Надявам се, че ти бях от полза — изправи се Никол.
— Може ли да получа разпечатка от тези сведения?
— Да — кимна младата жена. — Но трябва да намерим принтер. Днес е неделя и повечето помещения са заключени.
— Ще почакам — рече той. — Може ли да използвам някой от телефоните тук?
След известно цупене и няколко сълзи, Ники най-сетне разбра, че не бива да обикаля квартала, облечена в маскировъчни дрехи. Времето рязко се влоши. Доскоро синьото небе се покри с плътни облаци, всеки момент щеше да завали. Удоволствието й намаля, но съвсем не изчезна напълно, тъй като призрачнобялата и дълга до земята роба стресна здравата няколкото съседски хлапета, които звъннаха на вратата.
Анджела беше достатъчно съобразителна, за да не й разваля удоволствието, въпреки че не можеше да я гледа маскирана като призрак. Остави я да дебне зад вратата и отново набра телефона на Калхоун. Насреща пак се включи телефонният секретар. Вече беше изпълнила препоръката на Дейвид да остави съобщение, но детективът не отговаряше и тя започна да се безпокои. Погледна през прозореца към мрачното време навън, в душата й се появи тревога и за Дейвид. Преди няколко часа той се беше обадил да съобщи, че ще закъснее, но оттогава измина прекалено много време.
Половин час по-късно Ники изрази желание да прекрати маскарада. Навън притъмняваше, посетители вече нямаше.
Анджела стигна до решението да се залавя с приготвянето на вечерята, но точно в този момент на вратата се звънна. Ники беше в банята и по тази причина тя остави работата си и тръгна към вратата. Пътьом взе стъклената купа с шоколадови пръчици и надникна през страничното прозорче. На прага стоеше мъж с маска на влечуго върху главата.
Забеляза, че мъжът не е придружаван от дете едва когато отключи и отвори вратата.
Мъжът скочи отгоре й, ръката му я стисна за гърлото. Тънка кожена ръкавица легна върху устата й и й попречи да изпищи. Купата с бонбоните падна на плочките и се пръсна на хиляди парченца. Започна да се бори, но хватката на непознатия беше желязна. От гърлото й излитаха приглушени стенания.
— Ако не млъкнеш, ще те убия! — дрезгаво прошепна мъжът и затегна хватката си около гърлото й. Пронизана от остра болка, Анджела престана да се съпротивлява.
Мъжът се огледа, очите му се насочиха към осветената кухня в дъното на коридора.
— Къде е съпругът ти? — все така дрезгаво попита той.
Анджела не беше в състояние да отговори. Пред очите й се въртяха разноцветни кръгове, имаше чувството, че всеки момент ще припадне.
— Сега ще те пусна, но направиш ли опит да пищиш, моментално ще те гръмна! — предупредително изръмжа нападателят. Тези думи бяха придружени от толкова рязко разтърсване, че в очите на младата жена се появиха сълзи на болка.
В следващия миг железните пръсти разхлабиха хватката си. Анджела политна назад, сърцето лудо блъскаше в гърдите й. Даваше си сметка, че Ники е горе в банята, гола и беззащитна. За съжаление Ръсти беше навън, вързан пред обора. Бяха го оставили там, за да не пречи на маскарада.
Очите й бавно се спряха върху лицето на нападателя, скрито зад гротескна маска на влечуго. Тя беше наистина страшна, с почти реални измерения. Червеният и тънък като на змия език висеше между острите зъби. Направи опит да разсъждава, но главата й си остана празна. Едва сега видя тежкия револвер в ръката на непознатия.
— Мъжът ми не е у дома — успя да промърмори тя. Гърлото продължаваше да я боли от безмилостната хватка на нападателя.
— А болното ти дете?
— Навън е, играе си на призраци с няколко приятелчета…
— Кога ще се върне мъжът ти?
Анджела се поколеба, а нападателят грабна ръката й и болезнено я изви назад. Ноктите му потънаха в кожата й.
— Зададох ти въпрос! — заплашително изръмжа той.
— Скоро — успя да прошепне тя.
— Значи ще го почакаме! — кимна онзи и главата му бавно се завъртя. — А междувременно ще направим една малка обиколка на къщата, за да проверим дали не си ме излъгала…
— Не бих си позволила подобно нещо — понечи да протестира Анджела, но мъжът вече я побутваше по посока на хола.
Ники приключи с къпането набързо и когато на входната врата се позвъни, тя беше в стаята си и се обличаше. Нахлузи маската на главата си и забърза. Искаше да се спусне долу преди децата да са си тръгнали и да ги изненада с маскировъчния си костюм. Трясъкът от счупената купа с бонбони я накара да се
