— Научих, че Ходжис ви е посетил в деня на изчезването си…
— Обядвахме заедно, ако трябва да бъдем точни.
— Потърсил ви е във връзка с пациент на име Кларк Дейвънпорт, нали?
— Точно така. Разговаряхме надълго и нашироко за състоянието на този човек. За съжаление господин Дейвънпорт вече беше починал. Само четири-пет месеца преди това му проведохме един, по мое мнение, изключително успешен курс на лечение. Той страдаше от рак на простатата. И двамата бяхме изненадани и натъжени от внезапната му кончина.
— А спомена ли Ходжис конкретната причина за смъртта му?
— Не си спомням. Просто приех, че става въпрос за раковото му заболяване. А вие защо питате?
— Защото господин Дейвънпорт е починал след серия от припадъци, които според мен нямат нищо общо с основното му заболяване.
— Не знам — въздъхна Холстър. — От това, което казвате, може да се извади заключението, че е получил метастази в мозъка.
— Не е така, защото скенерът му е бил абсолютно чист… Но няма как да бъдем сигурни в това, тъй като аутопсия не е правена.
— Понякога мозъчните метастази са толкова дребни, че не могат да се видят на скенер — предупреди го доктор Холстър.
— А Ходжис спомена ли за нещо необичайно по време на хоспитализацията на въпросния пациент?
— Само смъртта му — поклати глава онкологът.
— За какво друго разговаряхте по време на този обяд?
— Нищо особено. След като хапнахме попитах Денис иска ли да отскочи до рентгенологията, за да види новата апаратура, която получихме благодарение на него…
— За каква апаратура става въпрос?
— За линейния акселератор, разбира се — гордо отвърна Холстър. — Разполагаме с една от най- добрите апаратури в света. Денис така и не намираше време да я види, въпреки че се канеше да го стори… Показах му я и той беше дълбоко впечатлен. Елате, ще я покажа и на вас…
Дейвид нямаше време за реакция, тъй като събеседникът му вече крачеше към вратата. Последва го малко неохотно, тъй като съвсем не му беше до разглеждане на някаква рентгенова апаратура. Прекосиха къс коридор без прозорци и влязоха в просторна зала.
— Ето я красавицата — гордо рече Холстър и леко потупа обемистата апаратура. Линейният акселератор приличаше на нормален рентгенов апарат, към който беше прикачен издължен работен плот. — Ако не беше доктор Ходжис, едва ли някога щяхме да се сдобием с такова чудо на техниката…
Дейвид огледа внушителната машина и поклати глава:
— Какво й имаше на старата апаратура?
— Нищо — сви рамене Холстър. — Просто беше стара, един обикновен рентген с кобалт-60. Машините с кобалт нямат точността на насочване, която притежава линейния акселератор. Освен това са далеч по- тежки и трудни за манипулиране, а вредното им облъчване е прекалено високо.
— Разбирам — кимна Дейвид, макар че не беше много наясно с проблемите на облъчването.
— Този линеен акселератор е съвсем друго нещо — продължи с обясненията Холстър. — Радиоактивните лъчи излизат на сноп, от съвсем малък отвор, интензивността им може да се регулира. Освен това кобалтовият рентген се нуждае от презареждане на всеки пет години, просто защото толкова е срокът на разпад на материала — кобалт-60…
Дейвид с мъка потисна една прозявка. Разговорът с доктор Холстър започваше да прилича на университетска лекция.
— Старата апаратура все още е тук — продължи колегата му. — Управата нареди да я свалят в приземието с надеждата, че ще я продадат някъде в чужбина… В Уругвай, или Парагвай, вече не помня точно къде. Така правят всички болници, успели да се сдобият с линейни акселератори. Продават старата, но все още годна апаратура, на някоя от развиващите се страни, фактически това е една изключително надеждна апаратура, която просто не показва дефекти, тъй като при нея гама-излъчването е постоянно, двадесет и четири часа в денонощието…
— Мисля, че ви отнех прекалено много време — въздъхна Дейвид, решил да се откачи от Холстър преди края на лекцията.
— Доктор Ходжис беше много заинтригуван от фактите, които току-що споделих с вас — подхвърли онкологът. — Прояви подчертан интерес към предимствата на старата апаратура, спомням си, че лицето му буквално светна… Дори пожела да види извадения от употреба рентгенов апарат. Искате ли и вие да му хвърлите едно око?
— Ще се въздържа — отказа Дейвид, изведнъж представил си реакцията на Хелън Бийтън и Джо Форбс ако отново го засекат в болницата.
Няколко минути по-късно вече натискаше педалите по моста над Ревящата река, на път за дома. Резултатите от утринната му мисия не бяха особено успешни, но все пак бе успял да извади рождените дати на пациентите, както и номерата на социалните им осигуровки.
Мислите му механично се насочиха към чутото от доктор Холстър. Изпита дълбоко разочарование от факта, че Ходжис не беше споделил подозренията си с него. После се сети за светналото лице на възрастния лекар при новината, че кобалтовите рентгенови апарати никога не се развалят. Дали това се дължи на някакъв специален интерес, или просто на професионалния ентусиазъм на Холстър? Вероятно на второто, рече си с въздишка той. Онкологът положително е решил, че Дейвид споделя възторга му от инсталирането на линейния акселератор…
Калхоун спа до късно. Тръгна към Бартлет едва около обед, решил да атакува имената от списъка на татуираните по азбучен ред. Пръв в този списък беше Клайд Девъншър.
Отби се в закусвалнята на Мейн Стрийт, поръча си голяма чаша кафе и разтвори телефонния указател. Въоръжен с пет адреса, той допи кафето си и тръгна към жилището на Клайд.
Оказа се, че Девъншър живее над малко магазинче за домашни потреби, в което, за огромно удоволствие на детектива, продаваха и любимите му пури „Антоний и Клеопатра“.
— Търся Кларк Девъншър — обърна се към продавача той.
— О, той излезе още сутринта — отвърна човекът. — Работи в болницата и често му се налага да дава дежурства в празничните дни.
— А кога се връща?
— Към три и половина-четири, ако не е нощна смяна…
Калхоун кимна с глава и се насочи към изхода. Вън заобиколи сградата, изкачи дървените стъпала и за всеки случай натисна звънеца на Девъншър. Изчака няколко секунди, после бутна вратата. За негова изненада тя покорно се отвори.
— Ало! — извика той.
Едно от предимствата на частната практика се съдържаше във факта, че не се нуждаеше от бюрократични подробности като заповеди за обиск. Без да се колебае нито за миг, той се промъкна в жилището на Девъншър и затвори вратата след себе си.
Апартаментчето беше обзаведено с евтини мебели, но чисто и подредено. На масичката в дневната имаше купчина вестникарски изрезки за доктор Джак Кеворкян, известният „ангел на смъртта“ от Мичиган. Край тях имаше и други материали за привържениците на милосърдното самоубийство.
Калхоун се усмихна, спомнил си предсказанието, направено пред Дейвид и Анджела. Продължаваше да бъде убеден, че групичката татуирани от списъка ще им предложи куп интересни неща. Асистираното самоубийство и евтаназията имаха много общи неща помежду си, Дейвид положително би проявил интерес да си поговори с лицето Клайд Девъншър.
Насочи се към спалнята и бутна вратата. И тук беше оправено. Върху малкото писалище имаше още изрезки, но без снимки. Гардеробът съдържаше пълна колекция от средства за връзване — тънки кожени каиши, широки ремъци, здрави вериги със стоманени топчета. На лавицата бяха струпани списания със същата тематика, имаше и внушителна купчина видеокасети.
Затвори вратичките и се запита какво ли ще изплюе компютърът за тоя очевидно шантав човек.
Продължи с обиска. Търсеше главно снимки на собственика, надявайки се на някоя от тях да са
