ти?
Алек огледа отново новата си стая. Сега му харесваше повече, отколкото преди, но все пак не беше като у дома му. Англия. Защо изобщо я беше напуснал?
— Не, но предполагам, че е искала да ме изненада. — Погледът му се върна на сър Джон. — Пише само, че все още се грижела за братовчед си. Моли ме за извинение, че няма да присъства на вечеря, но не можела да го остави сам. Ако до утре сутрин състоянието му се подобри, тя иска да обиколя с нея земите на Морган.
— Ще отидеш ли?
— Рискувам твърде много, ако не отида — отвърна Алек. — За какво ми е да намеря младоженец, ако булката изчезне? Както вече казах, смятам да забавлявам лейди Лохли.
— В такъв случай, щом смяташ, че тя не изпитва съжаление, забавлявай я добре въоръжен. Тя може и да е дребна, но имам чувството, че е доста бърза. Няма да можеш да се забавляваш с нож в стомаха.
— Ще го запомня.
След малко сър Джон си тръгна, а Алек си легна в още по-мрачно настроение отпреди.
Бе решил, че е пропъдил странните чувства, които бе изпитал по-рано през деня, докато наблюдаваше как Чандра се грижи за братовчед си. Тяхната сила го бе изненадала и объркала. Той се опитваше да отрече истинското им значение — че изпитваше нещо към нея и то не беше просто похот. Колко удобно щеше да бъде да отдаде целия епизод на това, че бе ял нещо, което му се беше отразило зле и с това да обясни необичайното напрежение. Но не можеше да направи това.
Натрапчивите думи се мотаеха в съзнанието му, докато той се мяташе в новото си легло в напразни опити да намери спокойствие. Когато най-накрая си намери място, остана да лежи неподвижно, загледан в тавана. С огромно усилие на волята Алек най-после успя да се овладее и да се убеди, че интересът му към Чандра беше временен.
Малко след това мислите му се върнаха към предупреждението на сър Джон. Алек бе видял как Чандра и братовчед й бяха вървели с наклонени един към друг глави и смяташе, че те са заговорничели нещо срещу него. След начина, по който се бе държал с нея, не можеше да я обвини, че търси средство да го накара да се откаже, като същевременно още веднъж го накара да изглежда като глупак. Според нея той не заслужаваше друго отношение.
Алек си спомни последните секунди от спора им в стаята й и потръпна. Бе го нарекла арогантен чужденец и той се бе държал точно като такъв. За да задоволи мъжкото си любопитство, той се беше възползвал от нея, оправдавайки действията си, като си бе казал, че тя заслужава точно такова наказание. Истината беше, че ефектът беше обратен. За миг той си спомни реакцията си на целувката, но още по-бързо я пропъди от мислите си.
Алек насочи мислите си към настоящето и реши, че бе сбъркал в отношението си към Чандра. Тя не беше някакво селско момиче, което можеше да подкача и да се опита да вкара в леглото си; тя беше негова повереница. Носеше отговорност за нея. Алек си признаваше, че красотата й все още го изкушаваше, но знаеше, че трябва да удържи мъжкия си нагон. В противен случай щеше да си навлече гнева на Джеймс.
Мисълта, че главата му може да бъде отделена от тялото му не се харесваше на Алек. Нито пък му се искаше да бъде наръган с нож в стомаха — вероятност, която не трябваше да се изключва. Той отново си спомни предупреждението на сър Джон. Въпреки промяната в обстоятелствата и проявата на уважение към него, между лейди Лохли и него нищо не се беше променило. Тя все още го презираше. Той наистина щеше да я забавлява, но щеше да го прави много предпазливо.
Чандра затвори внимателно вратата на стаята на Девин с облекчение, че братовчед й спеше спокойно. Докато вървеше към стаята си, тя си спомни за последните няколко часа и се разтрепери. Когато бе влязла в стаята на братовчед си, краката й сякаш бяха залепнали за пода, а мозъкът й не й бе подсказал как да му помогне. Ако настойникът й не беше реагирал толкова бързо, Девин със сигурност щеше да умре. Състоянието му беше много по-лошо, отколкото тя бе предполагала. А дали просто не отказваше да приеме простата истина? Не можеше да загуби Девин. Той не трябваше да умре!
Вратата на стаята й се отвори и тя почти падна вътре. Сълзи започнаха да се стичат по бузите й, докато вървеше към леглото си. Напоследък се бяха случили твърде много неща и тя се тревожеше много. Внезапната смърт на баща й, след която не й бе останало много време да го оплаква; задълженията й като водачка на клана и всички последствия, които произтичаха от тях; заболяването на Девин и възможността, че и той можеше да умре — всичко това бе много по-тежко бреме, отколкото тя можеше да понесе.
На всичко отгоре в замъка се намираше и англичанинът!
Припевът на древната легенда се появи внезапно в съзнанието й. Не! Легендата беше просто измислица. А може би не беше?
Обхваната от напрежението, породено от чувствата й, Чандра искаше само да си го изкара на някого.
Като се имаше предвид настроението на Седрик, това можеше да се окаже следващият дом на англичанина.
Глава 5
С изопнати до скъсване нерви Чандра чакаше в двора оседланата й кобила да бъде доведена от конюшните заедно с жребеца на Монтбърн. Хапеше долната й устна, докато постоянно си повтаряше, че трябва да се държи учтиво с настойника си, защото в противен случай планът й ще се провали. Уверена, че разходката им ще завърши катастрофално, тя се молеше той да я уведоми, че съжалява, но не може да я придружи. Да се пребори с глиган, може би щеше да й бъде по-лесно, отколкото да се държи любезно с този мъж. Да се държи с него по друг начин, освен с презрение, след като толкова много го презираше, си беше чисто двуличие.
— Щом искаш да излезеш насаме със саксонеца, значи си глупачка — каза Седрик, който бе дошъл при нея, за да се опита да я разубеди за пореден път. — Казвам ти, на него не може да му се вярва. Откъде знаеш, че писмото на Джеймс не е фалшиво или пък, че той е онзи, за когото се представя? Той може да е английски наемник, решил да те отвлече, за да вземе откуп за теб. Като пренебрегваш предупрежденията ми, му даваш възможност да осъществи плановете си.
Уморена от непрестанните словоизлияния на чичо си, чиито зловещи думи бяха измъчвали слуха й през последния четвърт час, Чандра се обърна ядосано към него.
— Казвам ти, че нищо няма да ми се случи. Ако той наистина искаше да ме отвлече, щеше ли да остави хората си в замъка? Защо да го прави?
— Той може да ги остави в замъка, за да ни нападнат.
Чандра се разсмя.
— Това е смешно, чичо. Ние сме няколко пъти повече от тях. Няма начин да ни победят в бой. Пък и ние не сме богати. Какво може да се надява да спечели той от нас? — Седрик отвори уста, но Чандра го прекъсна, преди да бе заговорил. — Не, чичо, онова, което казваш, е смехотворно. Ти виждаш неприятности там, където ги няма. Писмото на Джеймс е истинско. Подписът му беше скрепен с восъчния печат, който остана здрав, докато не го счупих аз. Поканих саксонеца да излезе с мен, а не обратното. Ако той реши да приеме поканата ми, можеш да бъдеш уверен, че е наясно с последствията, ако с мен се случи нещо лошо. Кралят ни няма да остави подобно нещо ненаказано.
— Въпреки това не му вярвам.
Чандра беше съгласна с чичо си, но да признае това гласно щеше да доведе само до нова поредица от оплаквания, а тя не искаше това. Решението й вече беше взето и въпреки че тя предпочиташе да бъде придружена от няколко души охрана, знаеше, че Монтбърн никога нямаше да се съгласи на такова нещо, освен ако не бъде придружен от равен брой свои бойци. Това не беше добра идея, тъй като тогава на Чандра и Алек щеше да им се наложи да концентрират вниманието си върху придружителите си. Заета да
