поддържа мира между двете групи, тя нямаше да успее да постигне много. Колкото и да не й харесваше, трябваше да излезе насаме с англичанина. Трябваше да намери начин да спечели съчувствието му. Като знаеше колко е арогантен, тя се чудеше дали той изобщо притежаваше подобно чувство.
С ъгълчето на окото си Чандра забеляза как мъжът, за когото си мислеше, излиза от голямата зала заедно с рицаря си.
— Не спори повече с мен, чичо. Вече реших. Ще яздим сами. Но ако това ще те успокои, знай, че в ботуша си съм скрила една кама. Ако англичанинът се приближи твърде много, няма да се поколебая да я използвам.
Втренчен в Чандра и чичо й, Алек забеляза мрачното изражение на лицето на Седрик.
— Между тях, изглежда, има някакво несъгласие — каза той на сър Джон. — Нещо ми подсказва, че спорът им е заради това, че двамата с нея ще яздим без придружители.
Рицарят се изсмя.
— Като се има предвид славата ти по отношение на жените, не мога да кажа, че не оправдавам колебанието му да я остави насаме с теб. Смея ли да попитам дали момичето рискува нещо?
Алек спря внезапно и се втренчи гневно в придружителя си. По някаква необяснима причина въпросът на рицаря го беше обидил. Репутацията му беше широко известна — Алек не беше монах. Но той не беше и похитител на невинни момичета.
— Не сме в двора, сър Джон, където похотливи мъже и жени флиртуват открито и никой не обръща внимание на това. Намираме се в замъка Лохли — каза с раздразнение той. — Знам, че се говори, че любовните ми афери наброяват няколко десетки — преувеличение, подкрепяно с клюки, заради което често ме наричат женкар. Но трябва да знаеш едно — всичките ми любовници едва ли наброяват повече от една дузина, като това включва и онази, която ме направи мъж, когато бях на петнайсет години. Аз си подбирам внимателно жените, сър Джон, и мога да те уверя, че не се интересувам от неопитни девици. —
— Моля за извинение, сър — каза сър Джон. — Не исках да ви обидя. Думите ми, изречени толкова необмислено, бяха казани само защото от изражението на чичо й съдя, че той не ви вярва.
Алек се вгледа отново в Седрик.
— Да — съгласи се той. — Чичо й изобщо не е доволен. — Увери се, че той няма да ни последва, когато излезем от замъка.
— Бъди сигурен, че няма да го направи — обеща сър Джон.
Алек забеляза, че рицарят се затвори в себе си, и съжали, че го бе срязал толкова остро. Обикновено приемаше добронамерените шеги, като се смееше на себе си също толкова високо, колкото се смееха и останалите, особено когато шегата беше свързана с мъжествеността му. Но по някаква странна причина той не можеше да приеме никакво предизвикателство, отнасящо се до намеренията му към лейди Лохли. Независимо от причината, той не можеше да отрече, че бе започнал да се държи като защитник на повереницата си.
Докато двамата англичани се приближаваха към тях, Чандра чу Седрик да казва:
— Казвам ти, те заговорничат.
Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. С издишването част от гнева й също я напусна.
— Въобразяваш си. А сега иди да се погрижиш за конете. — Чичо й се отдалечи към вратата на конюшнята.
— Добро утро, милейди — поздрави я Алек, който се беше приближил откъм гърба й. — Готова ли сте за езда?
Вниманието на Чандра беше насочено към чичо й и думите на Алек я изненадаха и тя се обърна рязко. Видът на сините му очи я омагьоса и тя не можа да направи нищо, освен да го гледа втренчено. Очите му притежаваха сила, на която не можеше да устои, и докато го гледаше, си помисли, че може да направи всичко, което той поиска от нея — абсолютно всичко. Съзнанието й беше отвлечено от мърморенето на Седрик и тъй като не бе имала достатъчно време да подсили сетивата си, сега женският й интерес нарасна. По загорялото лице на Алек се изписа широка усмивка.
Чандра премигна. Тя знаеше, че трябва да отговори на поздрава му.
— След малко — каза тя. — Ще тръгнем веднага щом конете бъдат готови.
— Отлично — отвърна Алек, който сякаш не бе забелязал реакцията й. — Горя от нетърпение да разбера какво ни очаква. Може би тази разходка ще ме убеди, че има нещо, което си струва да бъде видяно в тази пустош. От това, което видях досега, ми е трудно да разбера защо вие шотландците браните толкова ожесточено земите си.
Чандра бързо възвърна самообладанието си. Този човек демонстрираше превъзходството си, както просяк би се перчил с палто със златна везба. Тя се зачуди дали някой изобщо го беше учил на най- елементарни обноски. Чандра се вгледа внимателно в англичанина и реши, че някой без съмнение бе опитал, но като се имаше предвид какъв е ученикът, учителят е бил обречен на провал. При това безславно. Мислено тя нарече Алек клоун, но тъй като не беше забравила защо бе поискала той да я придружи, му се усмихна възможно най-любезно.
— Тъй като вие англичаните смятате, че тук няма нищо ценно, на мен също ми е трудно да разбера защо постоянно нахлувате в земите ни. Очевидно тук трябва да има нещо ценно, защото в противен случай вие щяхте да си останете завинаги от вашата страна на границата.
Алек се втренчи за миг в нея само за да открие, че не може да опровергае логиката й. Той се разсмя високо.
— Примирие, милейди. Денят е твърде хубав, за да го разваляме с разговори за политическите интриги на отдавна починали крале. Така няма да разрешим нищо. Въпреки че нашите страни продължават да воюват, нека помежду ни има мир.
— Да, денят е твърде хубав. — Усмивката й се разшири, защото тя знаеше, че го е надиграла. — Тъй като и двамата осъзнаваме стойността му и искаме да му се насладим, ще приема примирието.
— Значи имаме примирие. — Той се огледа. — Братовчед ви оправи ли се?
— Той се чувства много по-добре, но аз му наредих да си почива — каза Чандра, уверена, че Девин я наблюдава от прозореца си. — Отново искам да ви благодаря за навременната намеса.
— Радвам се, че успях да помогна. И ви благодаря за вашата намеса — отвърна Алек.
Погледът й се спря на влажната му коса. Гъстите гарвановочерни къдрици блестяха на слънчевата светлина като излъскан ебонит.
— Значи банята на милорд е била задоволителна?
— Много по-приятна от първата — отвърна той, спомняйки си за това преживяване.
С първите слънчеви лъчи на вратата му се почука и Алек я отвори, за да види Ангус застанал от едната й страна. Мъжът влезе в стаята с две стъкленици под мишница, а трима други мъже вкараха голяма вана в стаята.
Ангус забеляза, че Алек се намръщи, и каза:
— Водачката ни ми нареди да донеса тези неща — той подаде стъклениците на Алек. — Тази тук — той посочи към едната — трябва да се използва първи. Натъркай се целия със съдържанието й, включително и косата. Ще те изгори, но няма да ти останат белези. След като се изкъпеш, намажи се с това. — Той посочи към другата стъкленица. — То ще спре сърбенето. Не забравяй да се намажеш с него, иначе ще се изприщиш целия.
— Каква дяволия е намислила водачката ви сега? — попита Алек, у когото се надигнаха подозрения.
— Няма никаква дяволия — отвърна сопнато мъжът. — Това ще ти върне естествения цвят. Но ако на теб ти харесва да приличаш на купчина мъх, ще й кажа, че си отказал щедрото й предложение. Ако зависеше от мен, щях да те оставя такъв, какъвто си сега.
Двамата се сборичкаха за кратко за стъклениците и Алек спечели.
— Помогни ми да си изтрия гърба — нареди той на мъжа, но без резултат. — Моля…
— По-добре си махни дрънкулката. — Алек повдигна вежди. — Това украшение на врата ти — поясни Ангус и кимна към медальона. Алек се поколеба, но все пак се подчини. Той свали веригата от врата си и я
