му страна. Тя нямаше никакво желание да изпита силата на гнева му. Но ако той разкриеше измамата й и истината го разгневеше, беше уверена, че няма да й се случи нищо лошо. Всички членове на клана щяха да се стекат около нея и да я защитят. Уверена, че няма от какво да се страхува, Чандра се поуспокои и се загледа във водата.
— Представите ви за нас не са били чак толкова погрешни — каза тя с надеждата да намали напрежението между тях. — По време на бой понякога мъжете свалят своите наметала и лейнс. — Последната дума го озадачи и тя побърза да обясни: — Вие ги наричате сафронови ризи. Така движенията им са по-свободни и могат да се сражават по-добре. Както виждате, не сте сбъркали във всичко. Планинците наистина тичат голи из тези планини и гледката е страховита.
Алек си представи как изражението по лицата на сънародниците му, които са били изправени пред такава гледка, бързо се променя от удивление в тревога, и започна да се смее неудържимо. Когато забеляза, че Чандра се мръщи неодобрително, махна с ръка.
— Не се смея на шотландските бойци, а на англичаните. Сега вече разбирам защо са говорили толкова лошо за шотландците.
— Защо?
— Англичаните се бият, като спазват определени правила и се срещат лице в лице с противниците си — по джентълменски. Нямам представа на какво се дължи това название. Войната е едно жестоко клане — нецивилизована, отвратителна и мръсна. В нея няма нищо нежно.
— Съгласна съм — каза Чандра. — Но какво общо има това със злословията по адрес на планинците в Шотландия?
— Не можете ли да си представите каква ще бъде реакцията на тези така наречени английски джентълмени, които са се заклели да спазват високи стандарти на поведение, независимо от обстоятелствата, ако застанат срещу голите шотландци по средата на битката?
— Предполагам, че ще избягат от бойното поле.
— Точно така. Чувствайки се неудобно, че не са останали на позициите си, те са нарекли народа ви див и варварски. Признавам, че и аз съм казвал същото. Моите думи обаче се дължаха не на личния ми опит, а на слуховете. Не беше правилно от моя страна да ги повтарям, без преди това сам да съм разбрал каква е истината.
— Да, така е. Предполагам, че в някои отношения сме напълно еднакви. Досега не бях срещала сак… — англичанин — поправи се тя, — но и аз съм злословила по адрес на вашите сънародници, съдейки само по онова, което са ми казвали.
Алек повдигна въпросително вежди.
— Ще бъдете ли така любезна да споделите с мен някои от определенията си?
— Мисля, че не — отвърна тя, втренчила поглед в обувките си. — Аз съм дама от знатен произход и предводителка на клана си. Няма да бъде учтиво да повтарям на висок глас такива неща.
Дълбокият смях на настойника й изпълни тишината.
— Но предполагам, че все още сте готова да ги използвате тихо, нали?
— Може би — отвърна Чандра и вдигна очи към него. — Но само когато бъда предизвикана. — Алек млъкна и двамата продължиха да се разхождат мълчаливо. — Трябва да разберете, че шотландците обикновено са щедри, грижовни и приятелски настроени хора — каза тя. — Но като се има предвид общата история на нашите страни, ние сме по природа подозрителни към англичаните. — Тя спря и го погледна. — Искам да запазя мира между нас. Аз съм водачка на клана и членовете му ще изпълнят нарежданията ми. Но трябва да знаете, че има и хора, които няма да бъдат съгласни с мен.
— Чичо ви — заяви Алек и тя кимна. — Омразата му към англичаните е очевидна. Съмнявам се, че някога ще промени отношението си.
— Той смята, че на клановете трябва да бъде позволено самоуправление. Самото споменаване на Джеймс или короната го вбесява. Затова и той реагира така на присъствието ви тук — затова и защото сте англичани.
— Каква е била позицията на баща ви по този въпрос? — попита той с истински интерес. Алек вече бе научил нещо за историята на клана Морган от писмото на Джеймс и сега искаше да чуе версията на Чандра. Ако имаше късмет, разказът й може би щеше да му даде някаква представа какво го очакваше както от нейна страна, така и от страна на войнствения Седрик. — И той ли споделяше мнението на чичо ви?
— Преди много години, когато бил още млад, той мислил по същия начин. Но с годините мнението му бавно се променило. Омръзнали му постоянните войни, унищоженията, но най-вече от всичко загубата на човешки живот. Както знаете, когато планинците не се биеха с англичаните, се биеха със собствения си крал, а когато и това им омръзнеше, тръгваха да се бият помежду си. Постоянните кланета бяха омръзнали на баща ми и той искаше мир. Когато предводителите на клановете бяха пленени в Мул, той беше измежду онези, които бяха хвърлени в затвора. След почти една година той беше измежду първите пуснати на свобода, след като се бе заклел във вярност на Джеймс. Ако Джеймс знаеше за истинските чувства на баща ми — че той не искаше нищо друго, освен да сложи край на безкрайните междуособици — баща ми може би щеше да бъде освободен още при пленяването му. След завръщането му всичко изглеждаше наред, а мнозинството от старейшините на клана подкрепиха решението му. След това, едва шест месеца след завръщането си, той почина.
На Алек не му убягнаха лекото заекване и сълзите в очите на Чандра. Очевидно тя все още тъгуваше за смъртта на баща си. Странното беше, че сърцето го заболя, когато осъзна това. Ръката му хвана нейната, дългите му пръсти я стиснаха нежно и той каза:
— Натъжавам се от това, че сте преживели такава голяма загуба. Родителите ми си отидоха от този живот един след друг. Те винаги ще ми липсват, но огромната печал, която изпитах в началото, вече не е толкова непоносима. Времето ще успокои тежестта в сърцето ви. Знам го от личен опит.
— Значи вече нямате семейство, така ли?
— Нямам — отвърна той. — Аз съм единствено дете и нямам други роднини. — Вятърът раздвижи повърхността на езерото и развя косата на Чандра пред лицето й. Алек вдигна ръка, отмести косата от очите й и й се усмихна нежно.
— Не се тревожи, момиченце. Един ден сърцето ти отново ще бъде изпълнено с радост. Обещавам ти.
Очите им се срещнаха и Чандра неволно изпита някаква близост с този човек. Първоначално загрижеността му я бе изненадала; след това, когато бе осъзнала, че е непресторена, тя се почувства спокойна. Бяха врагове, но еднаквата загуба, която и двамата бяха понесли, сега ги свързваше. Малцина можеха да разберат подобна връзка, освен ако не бяха еднакви по душа, както бяха Чандра и Алек.
— От опит знам, че онова, което казвате, е вярно. И въпреки това този път ми се струва, че е много по- зле от първия.
— Значи майка ви също е починала? — попита той, макар да бе уверен, че е така, защото в противен случай вече трябваше да се е запознал с майка й.
— Да — прошепна Чандра. — Тя умря, когато бях на четири години. Не си спомням много за нея, освен че говореше тихо и косата й беше същата като моята. Онова, което най-добре си спомням, е смехът й, винаги лек и весел. Баща ми казваше, че съм точно копие на майка си. Това беше толкова отдавна, че дори не си спомням лицето й. Тя почина по време на раждане… брат ми беше мъртвороден.
— И вие съвсем естествено сте се привързали към баща си — заяви Алек.
— Да. С него бяхме много близки.
— Смъртта му… той болен ли беше? — попита Монтбърн, като си мислеше, че ако тя говори за баща си, това може би ще прогони част от тъгата й.
— Не. Имаше желязно здраве. Затова и не мога да приема, че вече го няма. Никога през живота си не беше боледувал. — Тя се втренчи някъде в пространството над езерото и си спомни за този ден, сякаш бе едва вчера. — Току-що бе обядвал и двамата с него се изчаквахме по стълбите към стаята му. Близо до площадката му се зави свят и той се хвана за стената, за да не падне. Няколко души ми помогнаха да го сложим в леглото му и той се оплака, че устата му била суха, а стомахът му горял. Жаждата му беше непоносима и не можеше да бъде утолена. След това му стана много лошо и той започна да проклина месото, което бе ял. Малко след това започна да говори несвързано. Започнаха да му се привиждат разни неща, настояваше, че майка ми била в стаята, казваше й, че скоро щял да отиде при нея. Час по-късно
