извивката на шията й.
Вирджиния затвори очи и за миг се поддаде на трепета на очакване, който я прониза. Още веднъж си каза, че всичко ще бъде наред. Когато отвори очи, Райърсън я наблюдаваше с изражение, в което се преплитаха безкрайно собственическо чувство и безкрайна нежност. Тя събра смелост и зададе въпроса, който не й даваше мира:
— Райърсън — прошепна Вирджиния, — трябва да те попитам нещо. Нещо много важно.
Той търпеливо кимна.
— Каквото и да е.
— Ще… тоест, ако тази вечер… нещата не… потръгнат. Искам да кажа, ако всичко е една голяма грешка и се провали, ще поискаш ли да си останем приятели?
— Джини — изстена той и лекичко целуна носа й. — Какво ти става, скъпа? Нищо няма да се провали. Ние сме приятели и ще станем любовници. Какво изобщо може да се случи?
— Но ако не се получи. Ако не станем любовници, ще си останем ли приятели? — тя трябваше да знае.
Райърсън я погледна твърдо и насърчително.
— Наистина те тревожи този проблем, нали?
— Малко. — Това беше фразата на века.
— Скъпа, още първата нощ станахме приятели. Нищо не може да промени това. А това, което ще се случи между нас в леглото, само ще задълбочи приятелството ни. Сега, какво ще кажеш да изведем тези двама души, които са добри приятели, на вечеря в рая? — Той я прегърна с огромна ръка, в погледа му се четеше молба за нещо повече от вечеря заедно.
Вирджиния отстъпи от въпроса, който я тревожеше толкова много, и потърси спасение в шегата.
— Дори не се изразяваш като човек, който е важна клечка в бизнеса с дизелови двигатели.
Той прокара пръст по голото й рамо.
— Ти дори не си облечена като дама, направила кариера в събирането и разпространението на информация.
Вирджиния направи гримаса.
— Не ми напомняй. Не смяташ ли, че роклята е малко предизвикателна?
— Смятам, че е съвършена.
Те излязоха навън в топлата, уханна вечер и тръгнаха по една отдалечена алея, по чиито бордюри растяха много цветя. Основната сграда в курорта се намираше по-нататък, сгушена в гъста растителност, а това осигуряваше усамотение за самостоятелните апартаменти. Градините на хотела представляваха истински тропически гори — гъсти, буйни и диви. Докато вървяха, от време на време.
Вирджиния забелязваше и други гости, които се бяха отправили към центъра на курорта.
— Мислех, че ще пийнем нещо на терасата и после ще отидем да вечеряме. Казиното отваря в девет — обясни Райърсън.
Вирджиния му хвърли странично любопитен поглед.
— Ти играеш ли хазартни игри?
— Много рядко. Понякога играя покер, но само това. Настоящото пътуване е най-големият хазарт, който съм играл от години. А ти?
Тя порозовя от директния тон на думите му и сухо призна:
— За мен също.
Райърсън се усмихна и я привлече към себе си.
— Мисли за мен като за сигурно нещо.
Вирджиния мимоходом си помисли: „Де да можех да му обещая същото и за себе си“.
Когато пристигнаха, барът на терасата вече беше пълен. Намериха малка маса в отдалечен ъгъл и Вирджиния си поръча голяма „Маргарита“ вместо обичайното бяло вино. Райърсън се придържаше към уискито.
Нервността у Вирджиния някак заглъхна, щом текилата й подейства. Преди питието разговорът с Райърсън вървеше някак сковано, но сега възвърна нормалното си, спокойно темпо. Островът изглеждаше като приказен свят.
Вирджиния вече се чувстваше малко по-добре, когато по-късно влязоха в откритата трапезария. Там се насладиха на задушени миди от раковини, крехки пържени банани и риба с лимонов сок. Тя се намираше на милиони мили от Сиатъл и от миналото си. За това усещане допринасяше и бутилката вино, която Райърсън поръча.
— Тази вечер имам късмет — обяви той след вечеря. — Да опитаме в казиното.
Хвана Вирджиния за ръка и я поведе към бляскавото казино, където крупиета, облечени в смокинги, раздаваха карти и колонки от сребърни жетони за автоматите весело звънтяха. Залата беше пълна с модерно облечени гости на хотела. Атмосферата беше пределно различна от действителността. Чувството на Вирджиния, че е влязла в един нов свят, се засили. Тя наблюдаваше как Райърсън играе, а после сама опита с жетоните. Първия път, когато натисна ръчката, в ръцете й изпадаха пулове на стойност десет долара. Тя ги добави към печалбите на Райърсън.
— Прав си — през смях му каза тя. — Днес е нашата щастлива нощ. — Когато една от собственичките й предложи питие в знак на комплимент, Вирджиния го пое. Не би понесла, ако вълшебното усещане за нереалност започнеше да заглъхва.
Но когато докосна с устни ръба на високата чаша, Райърсън нежно я хвана през кръста. Погледна я с изражение на удоволствие и загриженост.
— Внимателно — посъветва я той. — Лесно можеш да изпуснеш края, ако продължаваш да се забавляваш по този начин.
Тя леко се намръщи.
— Да изпусна края ли? О, имаш пред вид шампанското. Не се тревожи, Райърсън. Чувствам се страхотно. Всъщност, никога не съм се чувствала по-добре. Обещавам да не умирам в ръцете ти.
— Не съм толкова сигурен — Той умело измъкна чашата от ръката й. Тя запротестира и той постави пръст на устните й. — Довери ми се. Не си свикнала с този разюздан начин на живот. Не прекалявай, в противен случай ще си платиш с утрешния ден, а това ще бъде срамота. Тук сме само за няколко дни. Не желая да пропиляваме и един ден.
Той не разбира, с неприязън си помисли Вирджиния. Не я беше грижа колко зле ще се чувства утре, ако тази вечер се изложеше.
— Не се тревожа за утре. Защо ти ще го правиш? — попита тя.
— Не се тревожиш за утре ли? — подигравателно отвърна той. — Хайде, това не е моята Вирджиния — Елизабет.
— Може би не желая да бъда Вирджиния — Елизабет тази вечер — отвърна тя.
— Кого искаш да бъдеш?
Тя премигна на въпроса.
— Бих искала да съм жената, която ти желаеш да видиш в мен тази вечер.
Смехът в погледа му и сребристосивите му очи се стопи.
— Жената, която искам да си, е жената, която си, Джини. Не се налага да бъдеш някого другиго.
— Така си мислиш ти — измънка тя. После се усмихна, решена да не изпуска предимството, което беше спечелила. — Хайде да идем да погледаме играчите на покер за малко.
Райърсън не каза нищо, но се остави тя да го поведе към една платформа, обградена с въжета, където няколко мъже във вечерни костюми седяха и играеха покер. Един от играчите, млад червенокос мъж към тридесетте, изглеждаше по-напорист от останалите. От цигарата в пръстите му се виеше дим. Той печелеше с голяма преднина.
Докато Вирджиния и Райърсън наблюдаваха, играчите един по един отпадаха и накрая остана само червенокосият и джакпотът. Той вдигна поглед, докато събираше печалбите си, и Вирджиния се изуми от трескавите му светлосини очи. Очевидно мъжът се гордееше с победата си. Райърсън понечи да се извърне, за да тръгнат с Вирджиния, когато непознатият каза:
— Ей, ти с дамата в жълто. Интересуваш ли се от една игра? Имаш вид на дързък човек.
Райърсън го погледна през рамо и поклати глава учтиво.
