дадено от годежа или предстоящата сватба, а нещо много по-дълбоко и примитивно.
Усети се укротена, подчинена, в същото време буйна и страстна, сякаш мъжът, който оставяше отпечатъка си върху нея, бе единственият, който можеше да я освободи.
Любовната битка между двамата бавно стигна до края си в мига, в който вълните ги подеха така, че никой от тях да не може да избяга. Но и те не искаха да бягат и когато краят настъпи, посегнаха към него с желание и нетърпение.
Дълбоките дрезгави викове на удоволствие биха накарали всеки да се запита кой кого бе подчинил. Това бе без значение за участниците в двубоя на огромното легло.
Дванадесета глава
Останалата част от седмицата премина в обсъждане на планове и партита, набързо организирани от зарадвани приятели и роднини, които гадаеха защо всичко се бе получило толкова бързо.
Лиа се чувстваше неспокойна, защото всяка вечер се прибираха рано. Така си каза и в деня на сватбата, докато си обличаше вълнения костюм, който бе купила за церемонията. За мъж като Корт Тримейн това не бе естествено. Той бе от хората, които биха се възползвали, че годеницата му бе под ръка. Бе готова да се обзаложи, че бе така. Защо тогава прекара всяка вечер през последната седмица сама в леглото си?
Въздържанието му я караше да се чувства по-нервна от когато и да било преди, разбра тъжно. Освен че бе притеснена заради сватбата, се чувстваше виновна.
Нали тя бе тази, която поиска да има сватба. Имаше чувството, че го бе принудила да се обвърже. Спомни си шока, който се изписа за миг по лицето му, когато му каза желанието си на партито у Кийт. Прехапа нервно устни и продължи да се облича.
Дали нямаше в последния момент да реши, че не може да изпълни искането й, чудеше се Лиа, представяше си поне за стотен път как я изоставят пред олтара. Ако наистина бе искал брак, защо тогава не се бе възползвал, когато тя най-сетне се предаде? Защо сдържаше страстта си от онази съдбовна нощ на партито?
Не биваше да го принуждава да се женят, помисли си разсеяно. Не биваше да го кара да приема това условие в замяна на собственото си обвързване.
Чувство за вина и нервното напрежение вилнееха в нея, докато извършваше последните си задължения. Ами ако той просто не се появеше в църквата? Можеше ли да го обвинява, ако преценеше да се отдръпне? Защо го бе принудила? Какво й бе станало? Беше поискала единственото, за което копнееше. Поне така си мислеше.
Лиа поклати замислена глава. Все едно, че можеше да прави магии и се бе заела с тях прекалено прибързано. Като се замислеше, бе ясно, че бе поискала онова, което не трябваше. Трябваше да поиска любовта му, не брак. Какъв щеше да бъде този брак без любов?
Не й оставаше нищо, освен да продължи, каза си тя и погледна скромната пола и късо сако в огледалото. Костюмът бе в неутрален цвят, съвършен за сватба, която щеше да се проведе в кабинета на свещеника с неколцина свидетели, или поне така си мислеше Лиа, когато го избра. Сега, докато се взираше в неестествено бледия цвят на дрехата, разбра, че бе пропиляла парите си за нещо, което нямаше да облече никога повече. Дразнеше се, че цветът не бе убедителен. Не привличаше сетивата й, затова я дразнеше. Но пък не можеше да облече огненочервено за собствената си сватба.
Дългата черна плитка бе събрана на кок на тила и единственото цветно петно бяха изумрудените обеци и сребристозелените й очи. Тя се поколеба пред кутията с бижутата и реши да не слага нищо повече. Чувстваше се така, както изглеждаше — различна от себе си. Така да бъде.
Долу някой почука на вратата и Лиа бе изтръгната от мислите си. Нахлузи кремави обувки и отиде да отвори.
— Лиа! Много си красива! — възкликна искрено Синтия, когато влезе и огледа преценяващо шефката си.
— Защо хората винаги го казват на булките? — измърмори Лиа, защото не се чувстваше никак красива.
— Защото е самата истина. Освен това ти си много красива — усмихна се Синтия и я последва в хола.
— Наистина ли мислиш, че изглеждам добре? — В гласа на Лиа прозвуча несигурността, която я бе обхванала. Тя посегна към чантата си.
— Някога да съм те лъгала? — попита Синтия.
— Да. Онзи ден, когато ми каза, че нямало да боли, като си пробия ушите!
— Никога не съм казвала подобно нещо! Ти трябваше сама да се сетиш, след като ти сипах две чаши вино, преди да те отведа в магазина! — отвърна възмутена Синтия.
Въпреки че бе нервна, Лиа се засмя.
— Докато разбера, че не е съвсем безболезнено, вече нямаше връщане назад. Едното ми ухо беше пробито.
— Струваше си усилието. Обеците са великолепни. — Синтия забеляза чантата на канапето. — Готова ли си?
— Може и така да се каже. Господи! Стомахът ми се е свил на топка.
— На Корт едва ли му е по-добре — увери я Синтия и я избута навън. — Къде ти е сакът?
— Господи! За малко да го забравя! — Лиа затича нагоре по стълбите, за да си вземе багажа. Корт бе настоял да го вземе в църквата.
— Все още ли не знаеш къде ще ходите на меден месец? — попита Синтия, когато заслиза надолу по стълбите.
— Не — обясни Лиа и се усмихна. — Струва ми се, че мога да отгатна. Сигурно ще бъде някой плаж. — Нали ставаше въпрос за меден месец.
— Той ми харесва, Лиа. Хареса ми още от самото начало. От онези мъже е, които се грижат за жените. — Гласът на Синтия омекна и Лиа я погледна накриво.
— Винаги съм си мислила, че и сама се грижа доста добре за себе си — измърмори тя, тайно доволна от одобрението на приятелката си.
— Ще бъде хубаво да живееш в тази голяма къща с някого — каза дипломатично Синтия, докато вървяха към колата.
— И това го казва жена, която води Марк за носа от месеци наред — порица я Лиа.
— Не се бой, в най-скоро време ще танцуваш и на моята сватба!
Колкото повече приближаваха към църквата, толкова по-доволна бе Лиа, че Синтия предложи да я закара. Днес нямаше никакви сили, каза си тя и отново се предаде на мъчителните мисли. Боже Господи! Какво ще прави, ако Корт не се появи?
В следващия момент го видя. Беше застанал до брат й на стълбите пред църквата. Лиа си пое дълбоко дъх и се зачуди над собствените си страхове. Разбира се, че той не би я измамил. Нали й бе дал думата си! Какво очакваше? Можеше да му има доверие! Овладя се, докато Синтия паркираше. Щеше да му се реваншира, зарече се мълчаливо. Щеше да го научи да я обича, колкото тя обичаше него.
Стомахът й се отпусна. Точно това искаше. Копнееше да се омъжи за този човек, въпреки че поемаше риск. Никога не би поела същия риск с Алекс Харлоу, подсказваха й инстинктите. Щеше да положи всички усилия Корт да не съжалява, че бе бил принуден да направи тази крачка.
За пръв път от цяла седмица насам Лиа успя да се усмихне спокойно и ведро. Това бе една от обичайните й усмивки, разбра тя, защото вече бе малко по-уверена. Едва когато видя Корт, разбра в каква погрешна посока бяха поели мислите й.
— За малко да не те позная — пошегува се той и протегна ръка към нея.
— Да не би да си очаквал да се облека в червено или оранжево? — усмихна се Лиа.
— Човек не знае какво можеш да решиш. — Изглежда това не му бе неприятно.
Церемонията премина като насън. Тя повтори клетвите си тихо, ала убедено и изслуша Корт, докато изричаше своите. Едрата му ръка я прегърна и я целуна силно на края на церемонията, но й се стори доста сдържана.
