— По дяволите, тази шибана кучка те е използвала! Знаех това още от самото начало. Не можех само да си обясня защо, докато не чух тази история.
— Тя има нужда от нас само като приятели, Джонас. Не можеш ли да разбереш това.
— Не мога да го разбера, а и не искам да го правя.
— Така ли смяташ?
— Точно така. Между другото, току-що говорих с Емерсън и има много по-важни неща, за които се тревожа, за разлика от теб.
— Говорил си с татко? Но защо?
— Исках да разбера нещо повече за човека, който ни нападна. Мислиш ли напоследък за нещо друго, освен за лудата Кейтлин?
— Не я наричай така.
— Защо не? Тя е ненормална.
— В това, да търсиш отмъщение, след като си била изнасилена, няма нищо ненормално. По дяволите, вече ми е писнало да споря с теб. Кажи ми какво прави татко?
— Най-важната новина е, че не е изпращан никой, за да го сплашва.
— Искаш да кажеш, че човекът…
— Не е бил изпратен от Реджиналд Ярингтън.
— Но тогава е бил просто крадец, търсещ подслон.
— „Просто крадец“? С деветмилиметров „Магнум“ и камуфлажна униформа. Нещата не са толкова прости, Верити. Има нещо гнило в тази работа. Помолих полицията на Сикуънс Спрингс да направи едно кратко проучване за самоличността на Кейтлин Евинджър.
— На Кейтлин?!
— Да. Искам да знам каква е била, преди да стане толкова известна художничка. Имам странното предчувствие, че изобщо не е съществувала.
— Но катастрофата е променила всичко в нея. Може да е сменила името си, а пластичните хирурзи са променили външността й. Все пак, твърде много се е страхувала от Кинкейд.
— Но това изисква добри пари, Верити. Не знаем нищо за нея преди катастрофата. Що за човек е била, преди да стане известна. Твърде странно е също, че щом се запознахме с Евинджър, на сцената се появи и Кинкейд. Точно сега Кейтлин решава, че трябва да продаде последната си картина, и държи и ние да присъстваме на наддаването. Какво ще кажеш, не стават ли твърде много съвпадения?
— И какво предлагаш да правим?
— Веднага да си тръгнем. Още сега!
— Знаеш много добре, че не мога да постъпя така, Джонас. Вече прекалено много сме замесени във всичко това и заедно трябва да останем тук тази вечер.
— Заедно?
Думата остана да виси във въздуха. Верити се отпусна объркана на леглото.
— Изглежда, че прекалено много съм разчитала на нашата връзка. Хайде, какво чакаш. Вземи колата и тръгвай, а аз ще се прибера, когато свърши наддаването.
Джонас ядосано изохка, хвана ръката й и я накара отново да се изправи.
— Какви са тези глупости? Знаеш, че съм тук единствено, защото не искам да оставаш сама.
Ръцете й се обвиха около врата му.
— Благодаря ти, Джонас. Много съм ти задължена и ще ти се отблагодаря някой ден.
— Повтори го отново, за да се убедя, че не сънувам.
Глава XVII
Кейтлин Евинджър не беше пожалила средства, за да пресъздаде атмосферата на един ренесансов бал. Залата беше почти препълнена и всички танцуваха под звуците на класическа китара. Музиката се изпълняваше от приятен младеж с дълга до рамото коса, жълта туника и черен клин. Той бе наистина добър. Джонас с удоволствие се заслуша в 400-годишната италианска мелодия, която сега излизаше изпод струните на модерния инструмент. Имаше усещането, че ако затвори очи илюзията, че се намира на някое вечерно ренесансово събиране щеше да бъде пълна. Хората наоколо бяха подбрали много сполучливо своите костюми. Наистина съвременните материи не бяха толкова пищни и красиви, но на бледата изкуствена светлина това едва ли имаше значение. Полиестерът изглеждаше като коприна, машинната бродерия наподобяваше ръчна изработка, блестящите парченца стъкло приличаха на истински диаманти и изумруди.
Но това, което правеше илюзията наистина пълна, беше Верити. Със светлосинята си кадифена рокля тя сякаш бе излязла от някоя италианска картина. Дълбокото и деколте беше бродирано със златен и сребърен конец и подчертаваше фината кожа на шията и раменете и. То леко разкриваше формите на гърдите й, но не дотолкова, че да привлича постоянно мъжките погледи. Кройката на роклята беше стеснена, с висока талия и придаваше особена грация на красивата й фигура. Фризурата й бе в класически стил — челото й оставаше открито, а косата и беше завързана отзад и наподобяваше каскада от къдрици. Голям син скъпоценен камък висеше на шията й привързан със сребърно синджирче. „Изглежда като модел на Тициан“ — помисли си Джонас.
— Добре, че Кейтлин ни предупреди за този бал малко по-рано. Имам чувството, че всички магазини в Сан Франциско вече са изпразнени — рече Верити.
— Може и да си права, има доста хора.
— Явно всеки, който е „някой“ в света на изкуството, е получил покана.
— Както самата Кейтлин каза, повечето са дошли от любопитство.
Петима от хората, които щяха да наддават за „Кръвожадност“, вече бяха пристигнали. Джонас вече се питаше, дали Деймън Кинкейд щеше изобщо да дойде. Ако той не се появеше, плановете за отмъщение на Кейтлин се проваляха и с Верити щяха да се измъкнат чисти от тази каша. Успееше ли да изведе Верити от тази къща, беше сигурен, че ще успее да я убеди, че Кейтлин, освен желание за отмъщение, има и сериозни умствени и емоционални проблеми. Тази жена се нуждаеше от лекарска помощ, а не от нейното съчувствие и приятелство.
Верити се надигна на пръсти и прошепна в ухото му:
— Знаеш ли, ти си единствения мъж в тази зала, който изглежда добре в тези чорапогащи14.
— Благодаря ти, много хубав комплимент.
— О, говоря сериозно. На всеки друг му личи, че е облечен в карнавален костюм, а ти изглеждаш истински.
Тя го огледа още един път. Костюмът му се състоеше от широка бяла риза без яка, черна кадифена туника, която достигаше малко над коленете му, и чифт черни чорапогащи.
Туниката беше препасана с кожен колан, украсен с лъскави метални орнаменти и фалшиви скъпоценни камъни. Отстрани висеше фалшива алуминиева кама. Джонас беше си избрал за завършек широк черен плащ.
— Не мога да кажа, че изглеждам „истински“, защото виж това — ципове, ластици, алуминиева кама — такива неща е нямало по онова време.
— А ти какво искаш да окачиш на колана си? Онзи проклет нож, който разнасяш в чантата си?
— Аз го нося и сега.
— Какво? Къде е?
— Тук на бедрото ми, под туниката.
— Боже Господи, нима отново очакваш неприятности?
— Не знам защо, но се чувствам много напрегнат и нервен. Единственото добро нещо е, че Кинкейд още го няма.
— Може би изобщо няма да дойде. Не знам какво ще нрави Кейтлин тогава. Толкова много е чакала този момент, толкова дълго е планирала всичко. Ако той не се появи, тя може да полудее.
— Тя вече е луда, ако искаш моето мнение.
— Джонас, говорихме вече за това. Не желая да я наричаш така. Това, че си мъж не означава, че не
