спести унижението да закупя фалшификат. Колкото до собственика, той умря преди няколко години. Застрелян беше от крадец, проникнал в къщата му. Нямам представа за подробностите, не съм се интересувал. О, ето нашата тайнствена знаменитост поздравява гостите си. Каква жена! Жалко само за белега и крака й.
— Пострадала е тежко от автомобилна катастрофа. Истинско чудо, че е останала жива.
Джонас прегърна Верити през кръста и силно я стисна. После й хвърли мрачен поглед, който значеше само едно: „Престани да дрънкаш!“
Кинкейд изучаваше внимателно Евинджър и Джонас се опита да отвлече вниманието му.
— Вие сте дошъл тук предимно заради търга, нали?
— Да, разбира се. Не мога да понасям подобни глупости. Но какво да се прави. Щом Кейтлин Евинджър държи да се оттегли по този начин, длъжен съм да се примиря. Това е само малко препятствие пред желанието ми да притежавам последната й картина. А вие, мис Еймс, ще участвате ли утре в наддаването?
— Ще присъстваме, но няма да се конкурираме с вас. Ние само сме гости на Кейтлин.
Ръката на Джонас болезнено се впи в талията й.
— А, разбирам, Евинджър, изглежда, цени вашата компания. Откога се познавате, чух, че живеела доста усамотено?
— Познаваме се от известно време — отвърна студено Джонас и мислено отправи молба към Бога: „Кинкейд да се разкара оттук, преди да изкопчи още информация от Верити.“ За негово учудване, молбата му се изпълни веднага.
— Ще ме извините ли? Видях един познат, колекционер. Учудвам се, че е тук, защото по принцип не обича подобни събирания.
— Разбира се.
Очите му се плъзнаха по голите рамене на Верити, към отвореното й деколте.
— Мис Еймс, надявам се, че ще ме удостоите с честта след това да танцувам с вас. Разбира се, ако мистър Куоръл не възразява.
— Мистър Куоръл възразява. Свикнал съм да държа Верити по-изкъсо, ако можете да ме разберете — изръмжа Джонас.
Кинкейд им обърна намусено гръб и изчезна сред тълпата.
— Боже Господи, какво правиш?! Джонас, искам да си изясним нещо. Нямах никакво намерение да танцувам с това надуто копеле, а и мога сама да вземам решение. Нямаш никакви права над мен и не искам да си мислиш, че можеш да ми нареждаш: „С този ще танцуваш, а с този не.“
— Когато става дума за танц с мъже като Кинкейд, аз ще вземам решенията, а ти ще се подчиняваш.
— Върви по дяволите! За какъв се мислиш, че ми говориш така.
— Аз съм мъжът, с когото спиш, и това ми дава известни права.
— Джонас, да се караме сега е пълна глупост!
— Ами да спрем тогава и да хапнем нещо друго.
— Но как можеш да ядеш, след като го вбеси преди малко?
— Много просто, слагам си малко месо в устата и си мърдам челюстите нагоре-надолу. Зъбите вършат всичко останало. Действа безотказно.
— Но това е човекът от картината, това е мъжът, който… Боже Господи!
— Какво ти стана?
— Картината! Тя е горе в ателието. Кейтлин го заключи, но той може би се е справил с бравата. Влязъл е и е унищожил платното. Това обяснява и защо закъсня тази вечер.
— Няма логика. Откъде ще знае, какво е нарисувала Кейтлин и къде е ателието й.
— Как откъде! Той познава къщата отпреди. Какво ще му струва, да се изкачи по стълбите и да надникне в ателието. Нали цялото му внимание е концентрирано само върху „Кръвожадност“ — Верити сграбчи решително кадифените поли на роклята си. — Да вървим, Джонас!
— Къде?
— Да проверим картината.
Джонас изруга мислено.
— По-спокойно, остани тук, аз ще отида сам.
— Няма да стане, ще дойда с теб. Искам да видя, дали картината е била докосвана.
— Аз ще проверя и ще ти кажа, честна дума.
— Джонас, казах ти, че искам да дойда с теб.
— Слушай ме добре, Верити. Няма да излизаш от залата. Тук, сред другите хора, си в безопасност. Обясних ти, че не желая да поемам никакви рискове тази вечер. Това не е свободна дискусия, кой да се качи горе и кой да остане тук. Сега аз издавам заповедите, а ти ги изпълняваш.
— Защо си мислиш, че ще изпълня твоите заповеди.
— Ако не го направиш, ще падна на колене пред теб и ще станем за смях пред всички.
Верити стоеше объркана и той веднага възприе мълчанието й като съгласие.
— Връщам се след няколко минути. Ако Кинкейд се появи, недей се разприказва. Той се опитва да изкопчи нещо от нас.
Преди да успее да му отговори, Джонас се беше слял с тълпата.
Малкият коридор зад кухнята беше празен и тъмен. Прилепен до стената, Джонас изучаваше тясното извито стълбище. „Верити е права. Всеки, който знае, че има и черно стълбище, спокойно и незабелязано може да стигне до ателието на Евинджър.“
Инстинктивно докосна с пръсти алуминиева кама и въздъхна с досада. После опипа хладното острие на ножа, прикрепен под туниката му.
На практика нямаше за какво да се тревожи. Кинкейд се забавляваше в залата, но от това безпокойството му не намаляваше.
Взимайки стъпалата по две наведнъж, безшумно се изкачи до третия етаж. Коридорът беше тъмен и Джонас тръгна към ателието, заслушан в плющящия навън дъжд.
„Поглеждам картината и веднага се връщам при Верити.“ Натисна дръжката, но бравата не поддаде. „Всичко е наред.“ Знаеше обаче, че малката му господарка нямаше да е доволна. Трябваше да се убеди, че картината е невредима. Извади алуминиевата кама и я пъхна между вратата и краката й. Фалшивото острие свърши работа. Пристъпи в тъмната стая. Веднага забеляза, че някаква сянка се раздвижи около прозореца. Почти мигновено блесна електрическото фенерче, но лъчът не беше насочен към него, а към внушителен на вид пистолет.
— Остани, където си! Едно движение и си мъртъв! Както виждаш, имам заглушител, никой долу няма да чуе.
Джонас внимателно изучаваше огромния силует на човека, който го заплашва.
— И ти ли си любител на абстрактното изкуство или просто си се загубил?
— Затваряй си устата! Хвърли ножа на земята!
За секунда Джонас си помисли, че този тип говореше за скрития му нож, но после осъзна, че бе взел камата за истинска. Бавно откопча колана си и я пусна на пода.
— Да не си мръднал!
Мъжът сложи фенерчето на масата, но така, че лъчът му да е насочен към Джонас. После извади нещо като радиостанция и натисна няколко копчета.
— Хайде, тръгвай!
— Къде?
— Навън. Току-що съобщих на Кинкейд, че съм те спипал.
— Кинкейд има пейджър, нали?
— Браво бе, умник! Хайде, размърдай се.
Джонас прецени възможностите, но те бяха съвсем малко.
Ако се опитваше да извади скрития нож, мъжът със селски акцент сигурно щеше да дръпне спусъка.
— Ами картината?
— Теб какво те е грижа. Ще се върна да я взема по-късно.
