трябва да разбираш надеждата й за отмъщение. Знаеш ли с какви емоционални травми е трябвало да живее през тези години. Знаеш ли какво е да си жена и да бъдеш жестоко изнасилена?
— Верити, разбирам много добре жаждата и за отмъщение. Ако бях на нейно място, и аз бих постъпил така, и дори по-жестоко.
— Джонас!
— Какво? Нали твърдиш, че не я разбирам. Ако някой ми е направил нещо такова, щях да му прережа гърлото. Това, което не разбирам, е, защо те намесва и теб.
— Аз съм нейна приятелка. Сигурна съм, че казва истината, защото видях всичко на картината.
— Не ми харесва и начинът, по който се създаде това приятелство преди няколко седмици. Кейтлин сякаш дойде с идеята, че трябва да те направи своя приятелка. Не ми харесва и как се запознахме с Кинкейд. Не ми харесва и оня тип, който влезе в бунгалото с пистолет в ръка. Но от всичко най не ми харесва, че не мога да те убедя, да си тръгнем още сега.
— Джонас, ако можех, щях да го направя. Но Кейтлин има нужда от мен, тя ме помоли да остана.
— Нали Тави ще е при нея. Според мен тя е единственият човек, от когото има нужда сега.
Джонас срещна решителността в очите на Верити и се отказа да води битката, която предварително беше загубил.
— По дяволите, няма значение. Вече сме тук и това все пак скоро ще свърши. Ще бъдем нащрек и постоянно заедно. Не искам под никакъв предлог да напускаш сама залата. Разбра ли ме добре?
— Не мисля, че се намирам чак в такава опасност.
— Изобщо не ме интересува какво си мислиш. Не искам да поемам никакви… По дяволите, Кинкейд пристигна! Край на надеждите ми, че няма да се осмели да дойде.
Деймън Кинкейд си беше избрал костюм, подобен на този, в който бе облечен Джонас. Само туниката му беше червена.
— Кинкейд? Къде е?
— Господи, не се обръщай. Веднага ще се залепи за теб. Каквото има да става, ще бъде между него и Евинджър, ние ще си стоим настрана.
— Рано или късно ще ни открие. Тълпата е многолюдна, но не дотолкова, че да останем незабелязани.
— Добре, тогава върви и му кажи: „Здрасти, липсваш ми много.“
— Джонас, не можеш ли да бъдеш по-сдържан. Казвал ли ти е някой, че си много избухлив и заядлив?
— Ти. И то през цялото време. Да изнасяш лекции е част от характера и чара ти. Ще благоволи ли дамата да ме придружи до масата, стомахът ми стърже отдавна.
— Какво ли мисли Кейтлин в момента?
Кейтлин Евинджър седеше седнала в противоположния край на залата и наистина приличаше на придворна дама. Изглеждаше, че единствено тя си беше ушила костюм за бала, а не го беше взела под наем.
Черната й рокля бе със златни бродерии и имаше доста по-голямо от нормалното деколте. Широките надиплени ръкави бяха леко срязани, за да разкрият червената коприна под тях. Косата й бе прибрана на кок и завършваше с изящна диамантена диадема. За да прикрие големите си гърди, напиращи от деколтето, беше преметнала дълъг златист копринен шал през раменете си.
— Мислиш ли, че Кинкейд ще я познае? Тя твърди, че не би могъл, заради промените от пластичната хирургия.
— Ти как смяташ, може ли един мъж да забрави лицето на жена, на която е причинил толкова страдание.
Джонас не беше в настроение да обсъждат още веднъж, що за човек е Деймън Кинкейд. По време на своите странствания бе срещнал достатъчно мъже, които гледаха на жените само като на обекти, с които да задоволяват най-долните си страсти. Знаеше много добре, че често те не само че не помнят лицата на тези жени, но и това, което са им причинили. Не му се щеше да изслуша още една лекция за жестокостта на собствения си пол, защото я познаваше достатъчно добре.
— Верити, вземи си от този вегетариански пастет, много е хубав!
— Дразниш ли ме или наистина го… О! Кейтлин току-що го видя. Погледни я само, напрегната е като тетива на лък.
— Същото се отнася и за теб. Успокой се, това е нейно шоу.
— Страхувам се, Джонас.
— Чудесно време, за да се поуплашиш малко. Не знам само защо ме спря, когато исках да си тръгнем още следобед.
— Нямам това предвид. Тревожа се за Кейтлин. Трябва ли да се страхувам за себе си?
— Не знам. Ако това ще те накара да не чувстваш по-добре, мисля, че трябва. Нещо ще се случи тук, но не знам точно какво. Виж!
Кинкейд си проправяше път през тълпата, за да поздрави Евинджър. Тя му подаде официално ръка, а после му обърна гръб. Нямаше и следа по лицето му, че я е разпознал.
— Искаш да кажеш, че ще се случи нещо различно от това, което ни каза Кейтлин.
— Много е вероятно. Да предположим, че е била искрена с нас, то тогава е подценявала врага си. И тя няма да е първата в историята, която го е направила.
— Джонас, само ме разтревожи. Какво ще стане, ако Кинкейд разбере, че му е устроен капан.
— Ако е надушил какво му се готви, не залагам и цент, че Кейтлин ще може да осъществи отмъщението си. Всъщност, не залагам и цент за живота й.
— Джонас!
Той не обърна внимание на протеста й. Изучаваше поведението на Кинкейд, който самоуверено се движеше из залата, поздравяваше познатите си и се запознаваше с тези, които виждаше за първи път. „Този човек е истински Борджия. Толкова е уверен в своята сила и власт. Ако само е предположил, че има нещо нередно, Кейтлин няма никакъв шанс!“
— Нещо ми подсказва, че той е подготвен, Верити. Този мъж е прекалено умен и съобразителен, за да дойде тук просто така. Евинджър е глупачка.
— Трябва да направим нещо.
— Като например?
— Не знам. Изглежда, че няма начин как да накарам Кейтлин да се откаже от нейните планове.
— Тогава остава само да бъдем нащрек.
Наближаваше полунощ, когато тълпата започна да оредява и погледите им с Кинкейд се срещнаха.
— О, каква приятна изненада, мис Еймс и мистър Куоръл. Как се чувствате на този бал? Малко е странно, нали? Доста неща все пак намирисват на XX век — като тази храна, например.
— Не съм съгласна с вас, мистър Кинкейд. Много неща, които ядем тази вечер, биха стояли добре на всяка маса по време на Ренесанса. Рецептите на някои ястия произхождат точно от тази епоха. Разбира се, тук няма питки с полуопечени пилета, осолени свински езици и варен телешки джолан, но и да имаше, едва ли някой щеше да ги докосне. Готвачите са се постарали да приготвят това, което отговаря на съвременните вкусове. Така ли е, Джонас, все пак ти си познавач?
— Мисля, че си абсолютно права. Тази маса изглежда, че е пренесена с машина на времето. Готвачите днес са имали и едно предимство, че не са се тревожили много за сигурността на кухнята.
— За сигурността?
— Да, по времето на Ренесанса се е готвело под строга охрана. Всички са се страхували да не бъдат отровени.
— О, да, бях забравил за това. Животът тогава е бил наистина една постоянна авантюра.
— Нали няма да е неучтиво, ако ви попитам какво стана с онази кама. Успяхте ли да я оцените?
Кинкейд, който отпиваше в момента от чаша вино, едва не се задави.
— Да, но за мое съжаление, се оказахте прав. Камата е копие. Но не ми е приятно да го кажа.
„Обзалагам се, че е така“ — помисли си Джонас и не можа да се стърпи да не попита:
— Говорихте ли с човека, който ви посредничи, или със собственика?
— Нямаше посредник в сделката. Ако имаше такъв, щеше да е някой известен експерт, който да ми
