Платното беше покрито и си стоеше на статива. Кинкейд все още не знаеше какво е нарисувано там.
Джонас почувства пистолета в гърба си и тръгна по коридора. Разчиташе, че може и да срещнат някого от гостите, но тази част на къщата беше пуста. Мъжът очевидно познаваше добре разположението на стаите, защото уверено го водеше към задния двор. Когато минаха покрай един прозорец, Джонас забеляза, че той бе нахлузил на лицето си скиорска шапка, откриваща само очите му. Излязоха от задната врата и застанаха под тесен навес, който съвсем малко ги предпазваше от силния дъжд. Беше започнало да ръми около шест часа, но сега от небето се изливаше истински порой. След малко Кинкейд се появи зад тях.
— Чудесна работа, Треслар. Това решава основния ми проблем.
— Грешите, Кинкейд, проблемите ви едва сега започват.
— Не е така, приятелю, те са разрешени. Исках да знам малко повече за теб и каква е ролята ти в това глупаво наддаване, но нямам време за губене. Все пак, не се тревожи, ще получа отговорите, които ме интересуват от нашата червенокоса приятелка. Сигурен съм, че тя ще ми обясни всичко.
Джонас едва успя да потисне гнева, който го обземаше.
— Верити не знае нищо за това!
— Остави ме сам да се убедя. В едно съм сигурен — разговорът с нея ще ми е много приятен. Има нещо нежно и чисто, което особено ме привлича. Чувствам, че ще реагира добре, ако й въздействам с болка.
— Гадно копеле, ще те убия, ако я докоснеш!
— Смели думи за човек, който след малко ще стане на призрак. Треслар, отърви се от него. Използвай пистолет само ако е наложително. Искам да изглежда като нещастен случай, както сме се разбрали.
— О кей, знам какво да правя. Само не успях да видя картината.
— Аз ще се погрижа за нея. Сега искам да ликвидираш Куоръл, преди да ми е създал нови неприятности.
Кинкейд се обърна рязко и влезе в къщата.
— Хайде, Куоръл, нали чу. Размърдай се.
— Къде отиваме?
— Малко по-надолу, където мрежата е скъсана. Там, приятелю, ти ще се подхлъзнеш и ще паднеш. Нещастен случай, колко тъжно. Пийнал си повечко, решил си да глътнеш малко свеж въздух, но си отишъл точно до ръба на скалите. Какво да се прави? Хайде!
Джонас тръгна напред. Студеният дъжд го шибаше в лицето и само за секунди измори косата му. Единственото му успокоение беше, че човекът зад него бе също толкова мокър. Калта и локвите бяха добро оправдание, за да намали крачките.
— Ти чуваш ли какво ти казвам? По-бързо, няма да се влача цяла нощ, премръзнах до кости.
Джонас умишлено се спъна и падна на колене в калта. Мъжът зад него се спря, но не се осмели да му помогне. И това беше добре, защото, ставайки, успя да извади ножа изпод туниката и незабелязано да го мушне в ръкава си.
Не им отне много време да стигнат до ръба на скалите. Минутите летяха, а Джонас все още нямаше конкретен план как да го обезоръжи. Всичко изглежда, че щеше да се решава в последния момент.
— О кей, дотук. Това трябва да е мястото. Мъжът насочи фенерчето към разкъсаната мрежа и разкривените, нападали по земята метални стълбове.
— Е, сега какво? Очакваш да скоча, така ли? Ще трябва доста дълго да почакаш.
— Ако искаш приятелска помощ, винаги се отзовавам.
Треслар грабна парче желязо и замахна към Джонас. При нормални обстоятелства всеки би отстъпил инстинктивно назад, но сега тази крачка означаваше смърт, защото отзад беше само морето. И когато Треслар замахна, Джонас бързо се наведе и извъртя плаща си. Тежката и мокра от дъжда материя омекоти удара, който получи по рамото. Успя да хване другия край на металния прът и забрави болката си. В съзнанието му започна да се образува видението на падащ от скалите мъж. Някой го беше блъснал и той отчаяно протягаше ръце, за да се хване за нещо. Идваше му да крещи от ужас, но в този момент Треслар го спаси, измъквайки метала от ръцете му. Изведнъж тунелът изчезна и, сякаш акумулирал силите на умиращия човек, Джонас се хвърли като звяр и събори противника си по гръб. Ръката на мъжа под него все още стискаше пистолета и той концентрира вниманието си върху нея. Затисна я с коляно и се отпусна с цялата си тежест. Треслар бясно се съпротивляваше, но Джонас, използвайки умението си, спасявало го през последните пет години, успяваше да го задържи. Нещо изпука под коляното му и противникът му изпищя. Събрал сили, той ритна Джонас в корема и го събори. Двамата се изтърколиха в калта, вкопчени един в друг. Пистолетът вече беше изчезнал и всичко се решаваше от мускулите. Джонас усети, че се намират прекалено близо до скалите, и че земята под тях вибрира по особен начин. Разбра веднага какво ще се случи. Пропълзя няколко метра и се хвана за един от стълбовете. Треслар учудено го гледаше, но когато краката му започнаха да потъват, изкрещя от ужас. Опита се да побегне, но земята, на която стоеше, рязко пропадна.
Джонас предпазливо надникна над ръба на скалите. Нямаше нищо, което да се види. Бушуващите черни вълни с трясък се разбиваха в брега, сякаш търсеха нова жертва. Успокои малко дъха си и внимателно пропълзя назад. Провери, дали ножът е все още в ръкава му — беше изчезнал. Огледа наоколо, но не го откри и тръгна към къщата.
На задната врата стоеше позната женска фигура.
— Куоръл, Боже Господи! Къде беше, търсих те навсякъде?
— Тави, къде е Кинкейд?
— Не знам, затова те търсих. Излезе от залата преди минути и Верити го последва. Кейтлин още не знае това. Предчувствах, че всичко ще се обърка. Когато не успях да намеря и теб… Боже Господи, но ти си целият в кръв! Какво се е случило?
— Ще ти обясня по-късно. Кинкейд с колата си ли тръгна?
— Не съм сигурна. Има толкова много коли отпред, че просто е невъзможно да се определи, коя е негова. Защо мислиш, че е взел Верити в колата си?
— Не съм сигурен, може и да греша. Няма логика да си тръгне, защото ще привлече вниманието. По- вероятно е да я заключи някъде или да я завърже, а после отново да се върне в салона. Искам веднага да кажеш всичко на Кейтлин. Нека да организира незабавно претърсването на къщата. И по-бързо, по дяволите, нямаме никакво време!
Тави се затича към залата, а Джонас — по стълбите, водещи към горния етаж. Малко вероятно беше Кинкейд да изведе Верити през централния вход, защото тя щеше да се съпротивлява. Същото важеше и за задната врата, защото там щяха да се сблъскат с Тави.
Оставаше само една възможност — Верити беше някъде тук, в голямата сива къща.
Глава XVIII
Веднага щом забеляза, че Кинкейд се измъква от залата, Верити реши да го последва. Едва ли беше случайно, че няколко минути след като Джонас бе тръгнал към ателието, Деймън Кинкейд също напусна дансинга и решително се отправи към задното стълбище.
Беше също въпрос на секунди да изтича по централните стълби и да предупреди Джонас. Верити хвана кадифените поли на роклята си и започна бързо да се изкачва нагоре. Не беше направила и няколко крачки, когато замръзна, дочула гласа на Кинкейд зад себе си.
— О, какво щастливо съвпадение, Верити. Тъкмо идвах в залата да ви търся.
„Джонас е все още в ателието на третия етаж, трябва да задържа Кинкейд, колкото се може по- дълго“ — мина й през ума.
Верити пусна дежурната си „невинна“ усмивка и се обърна.
— Отивах горе до моята стая да се освежа. Виждам, че сте мокър, навън ли сте бил? Сигурно вали като из ведро?
— Да, така е. Ужасна нощ — той направи няколко крачки към нея и разстоянието между тях беше само около метър. — Много опасна нощ.
Верити усещаше, че нещо се е променило в поведението на Кинкейд. Той изглеждаше странно развълнуван, напрегнат, и това силно я безпокоеше. Пръстите й все още стискаха до побеляване фината
