Стените на стаята започнаха да се замъгляват и в съзнанието й се образува познатият тъмен коридор. Опита се да изкрещи, но от устата й излезе само немощно хлипане. Стоеше като вцепенена и гледаше учудено как Джонас се плъзна напред в характерната за фехтовачите стъпка. Опита се да не губи връзка с реалността и, макар че й беше трудно, за първи път успя. Усещаше как всичко е наситено с гняв и неописуема омраза. Гняв, който принадлежеше на друг човек, но беше останал толкова силен, колкото и преди 400 години. „Понякога времето нищо не може да промени. Мъжката ярост винаги ще бъде едно ужасно нещо, независимо дали е съвсем съвременна или от преди хиляди години.“ Реалността и миналото се сливаха дотолкова, че не можеше да разбере, дали този гняв се излъчваше от Джонас или от многобройните извиващи се пипала, очакващи ги в коридора. Сега те бяха само в няколко цвята — червено, черно и стоманено сиво. В стаята двамата мъже танцуваха своя смъртоносен танц, но затвореше ли очи, Верити виждаше друг мъж, облечен с дрехи като на Джонас, който също се подготвяше да срещне врага си. „Какво ли му коства на Джонас да се концентрира само върху реалността? Сега той се сражава на два фронта — първо с Кинкейд, а после и с миналото, което се опитва да го погълне…“
Стоманените сиви пипала напираха към него, но, усетили присъствието й, покорно се отпускаха в краката й. Затвори очи и инстинктивно започна да търси Джонас в коридора. Направи няколко крачки напред, но от него нямаше и следа. Отново пред очите й се появи сцената с двамата дуелиращи се мъже, извършващи движения, подобни на тези в стаята. Единият бе по-близо и можеше да разгледа лицето му. Изглеждаше около 35-40-годишен, с леко прошарена брадичка. В зениците му гореше непоколебима решителност да убие своя противник. Сцената се повтаряше отново и отново, все едно че беше един и същ кадър от кинолента.
— Верити!
— Джонас, къде си? — Верити тръгна по посока на гласа му.
— Стой там, където си! Аз ще се опитам да дойда при теб.
— Къде си сега, не мога да те видя?
— Опитвам се да намеря равновесие между миналото и реалността. По дяволите, гадно копеле!
Откъм вратата се чу женски писък и Верити отвори бързо очи. Единият ръкав на Джонас беше пропит с кръв, Кинкейд го беше промушил. Но без да обръща внимание на раната си, Джонас продължаваше да напада и отбива ударите на своя противник.
Едва сега Верити осъзна, че Джонас никога не беше се занимавал с фехтовка. За разлика от него, Кинкейд изглеждаше като истински професионалист. Спомни си за надупченото чучело, което висеше от тавана на офиса му.
— Верити, къде отиваш, не се отклонявай!
Тя затвори очи и откри, че е заобиколена от пипалата на времето, от старите емоции, от омраза и болка. Те бушуваха, блъскаха я, пречеха й да вижда, но Верити стоеше, без да се помръдва. И тогава видя Джонас. Той излезе от сенките и се затича към водовъртежа от емоции, който се развихри още повече, усетил приближаването у.
— Не мърдай, Верити!
Джонас се гмурна в трептящите пипала и започна да ги отхвърля едно по едно, сякаш търсеше нещо определено.
— Джонас, недей, какво правиш? Не трябва да ги докосваш.
Той обърна златистите си очи към нея и хвана едно от стоманен сивите гърчещи се неща.
— Знам какво правя, скъпа.
Дългите пипала, които до този момент бяха привидно спокойни, сега бяха настръхнали като зли кучета и се опитваха да го достигнат. Металната змия се беше увила около ръката му и той побягна към другия край на тунела.
Едва сега Верити разбра какво се бе случило. Джонас беше взел ужасното решение да хване едно от най-силните и опасни смукала на времето. Вече и двамата не знаеха какво ще се случи. Дали изобщо щеше да успее да се върне в реалността.
Отвори очи и сцената от коридора отстъпи. Веднага усети промяната. Кинкейд се отбраняваше, а Джонас нападаше с невиждана ловкост и фантазия. Остриетата съскаха, звънтяха и проблясваха.
Джонас отстъпи към стената и Кинкейд, събрал цялата си сила, се втурна срещу него. Но за негова изненада противникът му не се отдръпна, а само приклекна под острието. После Куоръл се изви рязко и изби оръжието от ръцете му.
— Казах ти да не я докосваш, нали? Сега се приготви да умреш.
Рапирата на Джонас беше опряна в гърлото на Кинкейд. Той приседна на пода, хленчейки за пощада.
Верити почувства, че започва да губи контрол над старите емоции. Те трепереха и очакваха всеки момент да погълнат Джонас. Това, от което имаха нужда, бе рапирата му да прониже Кинкейд. Тогава спокойно щяха да навлязат в реалността и да отнемат разсъдъка на човека, който я държеше.
— Не, Джонас! Не го прави! Ако го промушиш, ти ще бъдеш обсебен. Тези пипала чакат само това.
Верити разтърси ръката му и го погледна в очите. Те не бяха вече неговите златисти очи, а очи на друг мъж, на някакъв 400-годишен призрак.
— Убий го, Куоръл! Убий го! — просъска Кейтлин от прага на вратата.
Кинкейд я погледна изумен.
— Какво, по дяволите, става тук? Коя сте вие?
— Хайде, Куоръл! Какво се колебаеш, убий го!
— Не, Джонас, не го прави! Няма да мога да задържа повече тези пипала. Миналото ще те убие.
— Нищо, ще рискувам. Може и да оцелея.
— Няма да стане, защо ти ще рискуваш? Не ти позволявам!
Кейтлин се приближи до тях.
— Джонас, ако не се осмеляваш да го убиеш, остави на мен. За мен ще е чест да го направя.
— Ко-оя си ти? — заекна Кинкейд и облиза напуканите си устни.
— Аз съм Сюзън Конъли.
— Сюзън?! Но това не е възможно!
— Прав си, бях Сюзън Конъли. Хайде, Куоръл, довърши го, докато виждам страха в очите му.
— Не, Кейтлин, това си е твое отмъщение. Ти ни забърка във всичко това и няма да разреша да използваш Джонас като кондотиер.
Евинджър я погледна учудена, но после пристъпи напред и протегна ръка. Джонас разтвори пръстите си и рапирата се озова у Кейтлин. Коридорът в съзнанието на Верити моментално се стопи и изчезна. Тя въздъхна облекчено, защото вече съществуваше само една реалност.
— Това е лудост! Всички сте побъркани!
Кинкейд се опита да скочи на крака, надявайки се, че Кейтлин няма да използва рапирата. Но когато се хвърли срещу нея, тя инстинктивно вдигна острието нагоре и той сам се прободе в гърдите.
Викът му на болка и отчаяние отекна в стаята. Бавно се свлече на пода, хванал с две ръце дръжката на рапирата. Падайки, очите му останаха приковани върху Кейтлин, сякаш все още не вярваше, че една жена би могла да го убие. После тялото му се отпусна и застина.
Отвън се чуха викове и шум от тичащи хора. Джонас погледна първо мъртвия Кинкейд, а после се обърна към Евинджър.
— Отивам да извикам полиция. Ето какво ще им кажем. Кинкейд се е опитал да те убие. При борбата ти си се защитила с рапирата. Аз, Верити и Тави ще бъдем твои свидетели. Някой да има нещо друго да каже?
Глава XIX
Ръката го болеше ужасно. Упойката, след като му направиха шевове, вече отминаваше, и болката сякаш се усилваше. Но това си имаше и положителните страни, защото вниманието на Верити сега беше концентрирано изцяло върху него. Никога не бе я виждал толкова разтревожена, ако не се брояха случаите, когато сосът за суфлето й не се получаваше. Приятно му беше да гледа загриженото й лице, защото знаеше, че мисли единствено и само за него.
