Джулиана Грант бе единственият член на семейство Грант, когото той не познаваше преди пет години, единственият неизвестен елемент в уравнението. Смътно си спомни, как някой му спомена, че била на работа в Сан Франциско.
Травис не беше съвсем сигурен какво е очаквал, когато бутна стъклената врата на „Каризма Еспресо“, но веднага го удариха две мощни сили. Първата беше силният аромат на прясно смляно кафе, втората — много по-мощната сила, беше жизнената, червенокоса, изумително облечена сто осемдесет и три сантиметра висока богиня зад бара. Джемпърът в електриково синьо, който носеше, би трябвало да изглежда безвкусен и натрапчив, и вероятно на всеки друг би изглеждал така. Но за Джулиана беше точно такъв, какъвто трябва. Дързък и жив като нея.
Джулиана се различаваше от всички останали Грант и вероятно това беше причината, поради която той допусна положението толкова да се обърка. Добре помнеше, че мъжете от семейството бяха със среден ръст, жените — дребни и деликатни.
Джулиана напротив беше висока почти колкото Травис. По дяволите, помисли си той недоволно, като се качи на токчета, става толкова висока или по-висока от него. Огненочервената коса вероятно е наследила от баща си, но трудно можеше да бъде сигурен, защото Травис си спомняше Рой Грант с бяла коса. Същото се отнасяше и за Тони Грант — брата на Рой. Очите вероятно е наследила от майка си Бет. Но никой в семейството нямаше същата комбинация от цветове и височина като Джулиана. Очевидно при нея гените се бяха съчетали в нова, екзотична смесица.
Ала не видът на Джулиана го извади от равновесие, а самата Джулиана. Беше различна. Различаваше се не само от другите членове от семейството си, но и от всяка друга жена, която Травис беше срещал в живота си.
Твърде много, помисли си той, търсейки точните думи, за да я опише. Точно така. Джулиана имаше прекалено много от всичко. Твърде колоритна, твърде висока, твърде емоционална, твърде динамична, твърде агресивна, твърде интелигентна. Беше от тези жени, които преди хиляда години щяха да носят копие и, препускайки редом с избраника на сърцето си, да летят на бой. Този вид жени биха дали всичко и биха поискали също толкова в замяна.
Казано направо, беше от жените, които повечето мъже биха намерили за поразяващи, освен ако не ги приемат на много малки дози. Травис достатъчно добре познаваше собствения си пол, за да установи, че обикновеният мъж би намерил Джулиана за неудържима точно за около петнадесет минути. Малко след това същият този мъж като луд би търсил изход, за да избяга, колкото се може по-бързо в обратна посока.
Нямаше спор. Жени като Джулиана можеха като нищо да уплашат обикновения мъж.
Травис не считаше себе си за обикновен и отказваше да бъде уплашен от Джулиана, но това не означаваше, че е готов да мине през кръговете на ада заради нея. Дамата беше трудна, но той не се съмняваше, че ще успее да се справи. Никакъв проблем.
Проблемът беше, че я искаше, а при сегашното положение в отношенията със семейство Грант той не би трябвало повече да се замесва с нея. Беше стигнал достатъчно далеч. Как по дяволите допусна тя да го наеме като консултант? Повече от десет години не се беше захващал с дребен клиент като „Каризма Еспресо“.
Травис дълбоко въздъхна, опитвайки се да измисли как да се измъкне от бъркотията. Отначало изглеждаше достатъчно просто. Джулиана беше от семейство Грант и той беше дал обет да си отмъсти на целия им клан. Беше си казал, че като прелъсти Джулиана, това ще бъде добро допълнение към шедьовъра на отмъщението, който е сътворил. А и беше очевидно, че Джулиана нямаше да има нищо против да бъде съблазнена.
Но сега, поглеждайки назад, Травис не беше съвсем сигурен кой кого е съблазнил. Именно Джулиана подготви пътя към романа, след като го убеди да я приеме за свой клиент. В момента, в който разбра каква му е работата, започна да го бомбардира с въпроси за начина, по който успешно да разшири бизнеса си.
Той се хвана за това, което изглеждаше като явна покана и продължи играта с всички сили. Още един скалп Грант за колана му.
Устата му тъжно се изви при тази мисъл. Не се нуждаеше от скалпа на Джулиана. Тя нямаше нищо общо със случилото се преди пет години. Тя дори не знаеше кой е той. За нейна зла участ обаче тя беше свързана с всички останали Грант и преди три и половина седмици, когато за първи път я видя, си каза, че би могъл да използва и нея.
Миналата нощ престана да мисли за нея като нещо, което ще използва за отмъщение, а като нещо, което може да задоволи копнежа, който се надигаше вътре в него.
Тази сутрин той беше напълно зашеметен от събитията, за да може изобщо да мисли, докато Джулиана влетя в спалнята с чайничето в стил Арт Деко и започна да прави планове за женитба. Това светкавично върна Травис към действителността.
Джулиана застраши плановете му за отмъщение. След цялото планиране, след всички проучвания и търпение, които си беше наложил през последните няколко години, Травис нямаше да загуби контрол над ситуацията точно сега.
Той се почеса по тила и завъртя стартера на буика. Трябваше да предвиди, че това ще се случи, си каза той. По някое време през последните три седмици Джулиана се влюби в него. В това се увери миналата нощ, когато тя му се отдаде свободно, без никакви задръжки. Тя действаше така. И ако беше честен със себе си, бе длъжен да признае, че взе всичко, което тя му предложи.
Трябваше непрекъснато да си напомня, че тя е Грант, помисли си Травис, докато караше към апартамента си. И да бъде проклет, ако остави някой Грант да му дава ултиматуми.
Един месец, за да реши, че я обича? Един месец, за да се вразуми? За какво се мислеше тя? Преди да е изтекъл месецът, той ще си е отмъстил на всички Грант.
Щеше да е късметлия, ако успее да прекара най-много една седмица с нея.
Защото опре ли ножът о кокала, всички ще трябва да вземат страна. На Травис нямаше нужда да се казва на чия страна ще застане Джулиана. Изборът й е предопределен от факта, че е Грант. Травис прие тази истина стоически. Беше свикнал да е аутсайдер, да не е сред избраниците.
Но всичко, за което можеше да си мисли, докато караше надолу по виещия се път към града, беше, че предишната нощ се оказа нещо друго. Споменът за нея щеше да го преследва, докато е жив, и той го знаеше. Все още чувстваше следите от ноктите й по гърба си. Джулиана Грант беше от този тип жени, които оставяха белези по мъжа.
Изведнъж перспективата да открадне още една седмица с нея беше нещо, на което не можеше да устои.
— Ей, как мина великата среща, Джулиана?
— Видях ви да вечеряте в „Трежър Хаус“ снощи. И двамата изглеждахте толкова увлечени, че не посмях да ви прекъсна. Помислих си, че мъжът се кани да зададе големия въпрос.
— Е, шефе, как е, носиш ли пръстен тази сутрин?
Джулиана ядосано изгледа изпълнените с очакване лица на персонала си, когато се спря пред дългия сив бар.
— Вие двамата нямате ли си друга работа, ами стоите и задавате лични въпроси?
— Охо.
Санди Оукс, която беше зализала зад ушите обработената си с гел коса, за да се видят трите чифта обици, които носеше, изгледа сътрудника си.
— Сякаш не всичко е наред с върховния ни водач тази сутрин. По-добре да смелим малко кафе, Мат.
Мат Линтън, чиято коса беше дори по-къса от косата на Санди и носеше само един чифт обици, се намръщи, внезапно изпълнен с тревога.
— Просто се закачахме. Всичко наред ли е, Джулиана?
— Всичко просто е чудесно. Направо върховно. Пре-лест-но!
Джулиана захвърли прекалено голямата кожена чанта в малък уютен офис и посегна към една от престилките в динено червен цвят със знака на „Каризма“.
— Нямаше да бъда по-щастлива, ако бях открила, че съм спечелила на лотарията. Доволни ли сте? А
