— Кълна се, че ще го пусна отново, ако двамата не спрете да се държите като каубои! Искам само да ви кажа, че никога не съм била унижавана така! Не се сдържахте да се направите на мъжкари, нали? Доказахте ли вече колко сте силни? Трябва да се засрамите. Ако сте си въобразявали, че това е начинът да докажете мъжествеността си, ще ви разочаровам, защото приличате на пълни нещастници. Две недорасли момчета, които се опитват да покажат на света, че не са нищо повече от момчета. Не мъже, а момчета! Фантазьори такива! Щом обърнете по някоя и друга чашка, сте готови да се сбиете заради една жена.
— Ейми — опита се да я вразуми Джейс, докато бършеше разкървавената си устна с опакото на ръката. — Остави този маркуч.
— Няма да го оставя, докато не кажа каквото имам да казвам! — кресна тя, въпреки че всички в бара я наблюдаваха. Впи поглед в безизразното лице на Джейс. — Така ли смяташ да прекараш живота си, Джейс Ласитър? Да пиеш все повече и повече. Да се биеш заради някоя случайно попаднала тук туристка и да доказваш какъв мъж си на типове като Тай Мърдок, който също като теб още не е пораснал?
— Ейми… — Странното бе, че този път Рей се опита да я прекъсне. Тя не му обърна внимание и продължи още по-разпалено тирадата си.
— Чуй ме добре, Джейс Ласитър. Ще ти дам избор. Истински избор между дом и поредица от нощи като тази. Слушаш ли ме добре? Предлагам ти дом с домашно приготвена вечеря и пантофи пред камината и… И жена в леглото ти всяка вечер. Предлагам ти бъдеще, не настояще. Предлагам ти нещо сигурно и трайно. Предлагам ти всичко, което бих могла да предложа на един мъж. Никога не съм искала да поема този риск с друг мъж. Когато решиш дали искаш, или не искаш, ме намери, за да ми кажеш. Утре сутринта се качвам на самолета за Сан Франциско.
Ейми хвърли маркуча и изфуча от заведението, пълно със слисани мъже. Нито погледна окървавените съперници на пода, нито се поинтересува какво ще стане с тях. Щом излезе навън, забърза към дома на Джейс.
Когато пристигна, се втурна в спалнята, събра си дрехите и ги натъпка в куфара. Без да спре дори за миг, тя излезе в топлата нощ и забърза към хотел „Марина“
— Я виж ти, госпожица Шанън — обади се весело Сам, когато вдигна поглед от списанието и я забеляза пред себе си. — Какво мога да направя за вас тази вечер? — Погледа любопитно неугледния й вид, ала се въздържа от забележки.
— Можеш да ми дадеш старата ми стая, Сам и да се погрижиш никой, ама абсолютно никой да не ме безпокои тази вечер!
— Дадено, госпожице — съгласи се той и посегна към няколко ключа. — Заповядайте. Така няма да омекна, ако някой настоява.
Тя се усмихна кисело.
— С други думи, ти си измиваш ръцете.
— Точно така. Пожелавам ви приятна вечер, госпожице Шанън. Колко време ще останете?
— Тръгвам си утре сутринта.
— С полета в шест и трийсет ли? — попита неуверено Сам.
— Точно така. — Ейми се обърна и се заизкачва по стълбите, помъкнала куфара със себе си. Адреналинът, бушуващ във вените й, започваше да се успокоява и тя усети първите вълни на потиснатост.
Беше направила своето предложение. Повече не можеше да стори нищо. Всичко вече зависеше от Джейс. Нямаше нужда някой да й казва каква бе вероятността той да приеме предложението й. Отдавна бе решил, че уютният дом не бе за него.
Защо избра точно този мъж, питаше се Ейми, обзета от отчаяние, докато се събличаше, за да си легне, облечена в кремавата нощница. Защо не попадна на някой, който щеше да оцени какво му дава? Защо сърцето й настояваше да рискува с мъж, който нямаше никога да бъде опитомен?
Не беше честно, но пък никой не бе казал, че животът е честен.
Тя заспа от изтощение и сънува мъж с тюркоазени очи, който не желаеше да бъде опитомен. През цялата нощ го преследва и се опитваше да го привлече по всякакъв начин, ала така и не успя. На сутринта се събуди уморена както предишната вечер. Никой не я бе притеснявал през нощта.
Това означаваше, че бе загубила.
Прибра нещата си и си каза, че ако има късмет, до нея няма да настанят никой в самолета. На Сейнт Клер рядко идваха туристи. По-голямата част от пътниците се качваха на Хаваите.
Ейми приключи с багажа, въздъхна и огледа стаята за последен път. В този момент някой тихо почука на вратата. Сърцето й подскочи. Отвори и пред нея застана Джейс.
— Изглеждаш ужасно — каза тя, без да мисли. Лицето му бе в синини и рани, а устните — подпухнали.
— Благодаря. Трябва да видиш другия — изръмжа той. — Дойдох да те закарам до летището.
Ейми трябваше да се признае за победена. Джейс нямаше намерение да я прегърне и да приеме предложението. Защо ли бе очаквала друго?
— Благодаря — промълви тя със спокоен глас. — Много мило.
Той взе куфара, без да каже и дума повече. Пътуваха, без да си кажат нищо, и Ейми зачака повикването за самолета. Усети, че всичко й се изплъзва, а тя не знаеше как да го спре. Какво можеше да каже? Беше направила предложението си. Сега зависеше от Джейс да приеме или да откаже.
По всичко личеше, че той ще откаже.
Малкият самолет кацна предпазливо на късата писта. Вече нямаше време. След няколко минути Сейнт Клер щеше да остане зад нея. Ейми си взе куфара и тръгна към неофициалния изход за отвеждане към самолета.
— Ейми?
Тя погледна към Джейс, когато той спря. Изражението в очите му бе странно, но също така й се стори, че забелязва и болка. Болка и някакво отчаяние.
— Кажи, Джейс?
— Ейми, ти сериозно ли ми предложи онова снощи?
Гърлото й се сви.
— Напълно сериозно, Джейс.
Той си пое дълбоко дъх и пръстите му се свиха около китката й.
— Ейми, за мен е късно да се връщам в Щатите. Мина прекалено много време.
— Моля те, Джейс, не си измисляй извинения. Предложението беше направено съвсем ясно. Едно да или не ще свърши работа. — Вече знаеше, че отговорът ще бъде не.
— Ейми…
Спуснаха стълбата от самолета и тя пое напред.
— Сбогом, Джейс. Разбрах напълно какъв е отговорът ти. Не е нужно да го казваш. — Ейми спря за последен път, надигна се на пръсти и докосна устните му със своите. След това, преди да се почувства още по-глупаво, забърза към самолета.
Когато самолетът се откъсна от земята, тя се загледа през прозореца към смаляващата се фигура на мъжа, когото обичаше. Така щеше да го запомни — с разрошена коса, пъхнал ръце в джобовете си, лицето му строго и сурово. След това и Джейс, и островът изчезнаха.
Четирийсет и осем часа по-късно Ейми бе гушнала племенника си до масата в кухнята на Мелиса и й разказваше какво се бе случило. Адам Трембък бе седнал до Мелиса, прегърнал бъдещата си съпруга. Беше много красив мъж, каза си Ейми с обич. Не беше особено висок, малко набит, ала много мил и внимателен с Мелиса и Крейг. Освен това на Адам можеше да се разчита за всичко. Накратко, беше добър човек. Беше поел задълженията на съпруг и баща с усет и желание.
— Значи всичко е уредено — заяви той, когато Ейми завърши разказа си. — Ако някога се появи тук, да знаете, че ще има неприятности. Ако това се случи, аз ще се погрижа за него.
Мелиса се усмихна с обич на Адам. Дори и да си бе спомнила, че Тай Мърдок бе значително по-висок и по-силен от Адам, или че знаеше много повече за насилието, тя не го показа. Държеше се така, сякаш Адам би се справил дори с вързани ръце. Ейми наблюдаваше красивото лице на сестра си и разбра, че не се преструва заради Адам. Мелиса наистина вярваше, че този мъж ще се грижи за нея. Може би Адам щеше да
