насред детския магазин!
Едва успя да се добере до тоалетната. На излизане събори две мечета и кутия с ботушки. Така и не забеляза какво бе направила. Единствената й мисъл бе да стигне в тоалетната, преди да повърне. Половин час по-късно успя да излезе от търговския център и погледна часовника си. Беше станало късно, прекалено късно, за да звъни на доктор Карсън.
Двайсет и четири часа по-късно Ейми си тръгна рано от работа и се отби в близкото кафене, за да изпие чаша чай и да помисли.
Беше минала цяла седмица, а тя все още не се бе обадила на доктор Карсън, за да обсъди възможността за осиновяване. Пиеше чай, взираше се в мокрия от дъжда тротоар и се насилваше да помисли.
Вече нямаше никакви извинения, за да отлага обаждането. Още от самото начало нямаше извинения. Време бе имала достатъчно за едно телефонно обаждане.
Част от нея не можеше да приеме подобен път за бягство. Част от нея искаше детето на Джейс Ласитър.
Когато го призна пред себе си, изпита истинско облекчение. Въздъхна дълбоко, отпи нова глътка чай и се зачуди какво да прави. Беше си казвала, че няма да стане майка още откакто се помнеше. Само че в момента нямаше избор. Сърцето й подсказваше, че все още обича Джейс и няма да може да се откаже от детето му.
Въпреки това все още мразеше Джейс. Не биваше да забравя, че той я бе излъгал, че не бе искал да създаде дом с нея, че не я бе последвал в Сан Франциско. Може и да искаше детето му, но гневът й към него не намаляваше. Това бе полуистеричния гняв, който само една влюбена жена можеше да изпита. Джейс бе отхвърлил възможността за общо бъдеще, което Ейми му бе предложила.
Върна се в бутика, помести дантелените бикини и сутиени, струпани на бюрото й, и посегна към телефона. Когато Мелиса се обади, Ейми й каза какво решение бе взела.
— Няма да си сама, Ейми — увери я Мелиса. — Аз ще съм до теб.
— Благодаря, Мел. Много ти благодаря.
Последва дълго мълчание, докато двете жени обсъждаха бъдещето, а накрая Мелиса й напомни:
— Ще се видим на коктейла у вас, в петък.
— Господи — изпъшка Ейми. — Покрай това решение съвсем забравих.
Ейми се облече за коктейла много внимателно. Искаше да изглежда безупречна, да докаже пред себе си, че владее съдбата си. Като продължеше да се държи както обикновено, щеше да покаже, че умее да се справя. Да роди детето бе обмислено решение. Щеше да успее, макар и сама. За пръв път от дни насам тя се успокои. Не събори нито една чаша, докато подреждаше шведската маса. Не изпусна нито един поднос със сандвичи.
Когато всичко бе готово, провери как изглежда. Тази вечер бе облечена в синьо, особен нюанс на тюркоазеното синьо. Полата бе на плисета, с бюстие по тялото, което подчертаваше извивката на гърдите й. Полата се спускаше по заоблените й бедра и се полюшваше около коленете при всяка нейна крачка. Разкроените ръкави бяха до лактите. Медната й коса бе вдигната, а гримът бе изключително дискретен. Ниските токчета на черните обувки бяха златни. Ейми се намръщи и притисна длан към корема си. Кога ли щеше да се наложи да започне да си купува дрехи за бременни? На вратата се звънна и тя отиде да отвори.
След час апартаментът бе пълен с приятели. Ейми сновеше между тях като умела домакиня, организирала безупречно всичко. Никой, освен Адам и Мелиса не знаеше, че е бременна и тя реши да изчака, преди да им съобщи. Движеше се сред гостите с блеснали очи, сякаш криеше някаква тайна.
— Изглеждаш по-спокойна — отбеляза Адам, докато си говореха край шведската маса.
— Искаш да кажеш, че още не съм съборила нищо ли?
Адам се засмя.
— Мел ми обясняваше, че си била малко непохватна…
— Само когато се притеснявам — обясни усмихната Ейми. Тъкмо се канеше да посегне към чаша вино, когато на вратата се звънна. Тя отпи глътка и се намръщи. Кой знае защо, виното не й се услади. И това ли беше поредната изненада на бременността? Тръгна да отвори. Беше прочела някъде, че по време на бременност е най-добре да се избягва алкохол.
Чашата бе все още в ръката й, когато отвори усмихната. След миг само чашата падна на пода, когато Ейми видя кой бе застанал пред нея.
— Джейс!
Той се бе изправил на прага, облечен в обичайните дрехи в защитен цвят. Махагоновата му коса бе грижливо сресана и все още влажна от мъглата над Сан Франциско. Беше преметнал стар шлифер на едната си ръка. Отдалече личеше, че мястото му не бе тук, че бе отвикнал да живее сред градски условия. На Ейми й се стори още по-висок от преди, още по-стряскащ. Тя не помръдваше от шок.
— Ейми? — Познатите тюркоазени очи я наблюдаваха жадно. Дълбокият му глас сякаш я изтръгна от вцепенението. Тя вдигна ръка и замахна.
Шумната плесница накара всички да се обърнат. Главата на Джейс се отметна назад. Ударът бе неочакван и той залитна. Ейми пристъпи след него и затвори вратата на апартамента след себе си. Той я гледаше, а бузата му почервеняваше, където бяха попаднали пръстите й. Тя се изпъна пред него, подпряла ръце на ханша.
— Бременна съм, мръснико! Ти си виновен! Какво смяташ да направиш по въпроса?
Джейс я наблюдаваше как се блещи вбесена. Не можа да измисли нищо друго, освен очевидното.
— Ейми, това е невъзможно! Не е възможно да си бременна — прошепна той, все още прекалено слисан, за да помисли. Беше си представял как може да го посрещне тя, ала точно това не бе очаквал. Сякаш фантазиите как я люби го бяха объркали напълно. Не бе възможно Ейми да е бременна.
— Кажи го на гинеколожката ми! — изсъска тя. — И повече не се опитвай да ми пробутваш тези глупости за ниския брой на жизнеспособни сперматозоиди, защото е пълна измислица. Как можа да ме излъжеш, Джейс? Имах ти доверие! Имах ти пълно доверие! Защо ме излъга?
Той преглътна и се опита да си върне самообладанието.
— Не съм те излъгал, Ейми — отвърна тихо. — Никога не съм те лъгал.
— И продължаваш да стоиш пред мен и с цялата си наглост да настояваш, че не мога да забременея от теб? — попита тя вбесена.
— Да не би ти, с цялата си наглост да се опитваш да ми кажеш, че си бременна? — отвърна в същия дух той.
Ейми пребледня и за пръв път разбра, че ако Джейс й казваше истината, ако наистина вярваше, че от него не може да забременее никоя, тогава нямаше да повярва, че е баща на детето.
— Господи! — прошепна тя. — О, Господи!
Вратата зад тях се отвори, преди някой от двамата да заговори. Показаха се Мелиса и Адам и отново затвориха. Мелиса държеше чашата вино, която Ейми бе изпуснала на килима, а Адам стискаше салфетка, с която бе попил разлятото. И двамата гледаха Джейс.
— Това ли е бащата, Ейми? — попита Мелиса, без да откъсва очи от Джейс.
— Да — отвърна разтреперана Ейми. — Само че той не ми вярва. Не е ли смешно, Мел? Единствената възможност, за която не се бях сещала. Казал ми е истината и не вярва, че съм бременна. — Тя се усмихна смело, отвори вратата и влезе в апартаментна си. Мелиса веднага тръгна след нея, за да я подкрепи пред любопитните гости.
Навън в коридора Адам огледа високия мъж.
Джейс не откъсваше очи от затворената врата.
— Струва ми се, че едно питие ще ти се отрази добре.
— Може и да си прав.
— Влез, ще ти сипя. — Адам отвори вратата и зачака.
Джейс погледна множеството, веселите гласове, елегантните дрехи и отново забеляза Ейми.
— Аз… Не съм свикнал с такива неща — обясни той на Адам.
— Ейми казва, че на Сейнт Клер можеш да се справиш с бар, пълен с пияни моряци. А с тези веселяци
