— Искам да ти покажа мястото, където Марсел ще си построи къщата.
Тя се усмихна. Майкъл може и да се прави, че се присмива на проекта й за къщата, но имаше желание да продължат обсъждането на строежа.
Земята на Марсел Хауард се простираше край един хребет и отвсякъде беше заобиколена с дървета. В полите на хребета лъкатушеше малко поточе, което се вливаше в Петит Къър няколко километра по-нататък. Когато изкачиха върха на хребета, Майкъл слезе от коня си, помогна на Джоди да слезе от нейния и двамата тръгнаха по поляната.
— Ето тук ще бъде къщата — каза Майкъл и посочи средата на поляната.
Джоди проучи мястото с опитно око.
— Мястото не е лошо. Аз бих разположила помещението за тихи занимания да гледа на запад. Оттук залезът ще представлява възхитителна гледка.
— Не, не можеш да разположиш стаите на изток и запад. На какво са те учили? Тясната страна на къщата трябва винаги да е на запад.
— Но тогава хората ще трябва да излизат навън, за да гледат залеза. Къде по-хубаво ще бъде да го виждат отвътре.
— Джоди, помисли малко. Откъде изгрява слънцето и къде залязва? Целта ни е да се нагрява възможно по-малко част от сградата. Тук лятото е по-лошо от зимата. Къщата трябва да бъде разположена така, че да е хладна.
Джоди се намръщи. Това, което той казваше, бе разумно, но не беше единственото възможно разрешение.
— Може да се посади дърво, което да хвърля сянка върху къщата.
Майкъл се усмихна.
— То обаче също ще пречи на залеза, за който ти толкова държиш да се вижда. Познавам добре Марсел и трябва да ти кажа, че повече от времето си ще прекарва в търговския си център, така че обикновено ще гледа залеза, връщайки се от града, и ще му е все едно дали се вижда от къщата му, или не.
— А ти как би я ориентирал?
Той очерта почти пълен квадрат.
— Ще я разположа тук. Главните стаи ще гледат на юг, тъй като освен, че ще бъдат по-светли, през зимата ще се отопляват и по-добре.
— Но ти искаш да я обърнеш с гръб към пътя!
— Оттук пътят не се вижда. Ще очертая подходната алея така, че да заобикаля къщата и да идва откъм юг.
— Така ще си създадеш допълнителна работа.
— Вярно е, но според мен това е най-доброто разрешение. Тук винаги ще има въздушно течение точно както в Уайтфрайърз, още повече, че дърветата ще бъдат настрана от къщата и няма да го спират.
Джоди бавно се завъртя в кръг.
— Ако къщата бъде построена в план, новото крило ще отиде натам, така ли е?
— Да.
— Но там имаш стръмен склон към хребета. Мисля си, че за този терен моят план е по-добър — тя очерта с крачки едната страна на къщата. — Всекидневната и предната спалня ще започват там и ще свършват тук. По този начин се получава Г-образна форма и къщата ще улавя всяко въздушно течение.
— Не може да има вятър в спалните.
— Защо не? Всяка нощ спя на отворен прозорец, за да ми е по-хладно.
— Чувал съм, че нощните изпарения са вредни за дамите — каза той и я погледна.
— Аз имам ли вид на увредена? И защо „изпаренията“ ще вредят на жените, а няма да вредят на мъжете? Ти си бил в армията. Повечето време сигурно си спал на открито и не си пострадал от това.
— През зимата не беше особено приятно — възрази той. — Освен това мъжете са направени от по- здрав материал, отколкото жените.
— Ти просто не искаш да признаеш, че моят проект е по-добър от твоя. Обзалагам се, че годеницата на Марсел ще избере него. Ще видиш, че ще предпочете всеки ден да изкачва по-малко стъпала, ако въобще решим да сложим стъпала.
Майкъл я погледна и се замисли.
— Тя си има слуги за тази работа.
— Засега да, но трябва да знаеш, че този период няма да продължи дълго и в крайна сметка, която и да е обитателката на къщата, тя сама ще трябва си върши домакинската работа и да се справя с всичко необходимо, за да я поддържа в ред.
— Ти ми рисуваш твърде мрачна картина. Там, откъдето идваш, толкова ли мъчително живеят жените?
— Ние имаме много помощни уреди. Автоматични машини за миене на чинии, сушилни, прахосмукачки, електричество, телефони. Ако искам да сляза в града, имам кола и мога да съм там за няколко минути — тя направи пауза. — Трудно е да се повярва, че винаги съм приемала тези неща като съвсем нормална част от нашия живот.
— И наистина ли има такова нещо като климатична инсталация? — Майкъл произнесе последните думи, като че ли ги опитваше на езика си. — И ще поддържа къщата хладна?
— А през зимата централното отопления ще я поддържа топла.
Майкъл с удивление поклати глава.
— Понякога се чудя дали не ми разказваш приказки. Не мога да си представя такъв свят. И то само след сто и двадесет години. Нито този, нито миналият век са видели подобна промяна.
— Не си чул дори за половината от нещата. Човек ще стъпи на Луната. Дълбоко в космоса ще бъде изпратен спътник, който ще фотографира планетите, когато минава покрай тях.
Той се изсмя.
— Сега вече съм сигурен, че ми говориш небивалици — приближи се до нея и я хвана за ръката. — Ела да погледаш потока. Хубав е, почти е като онзи зад Уайтфрайърз.
Майкъл не преувеличаваше. Показа й няколко дървета и й каза, че това са кучешки дрян и дива слива. По-натам й посочи един ред лози, от които висяха огромни гроздове.
— От мискета става най-доброто желе — каза той. — Камила всяка година ми прави от него. Прави и от диви сливи. Те имат аромат, който го няма в култивираните.
Джоди крачеше край потока и краката й разриваха опадалите листа.
— Хубаво е това място. Не си спомням какво има тук в мое време. Дори не съм сигурна дали изобщо съм идвала насам — тя се обърна и му се усмихна. — Представяш ли си, ако бях идвала и бях открила стогодишна къща в стил „ранчо“? Как ли бих си го обяснила?
— Това би означавало, че Марсел ще предпочете моя проект.
— Или може би, че къщата просто няма да просъществува толкова дълго време.
Майкъл поклати глава.
— Къщите се строят, за да са кажи-речи вечни. Дори хижите са достатъчно здрави, за да съществуват векове.
— Да, но понякога стават пожари, къщите изгарят или пък ги изместват.
— Изместват ли? — усмихна се той. — И как става тази работа? Товарят ги на коне и ги пренасят по близо до града, така ли?
Джоди отново погледна към хребета.
— Наистина бих построила къщата, която аз предложих. Имам огромно желание да изработя чертежите.
— Наистина ли можеш да направиш това?
— Казах ти вече, че мога.
— Ще кажа за твоята идея на Марсел и Сали и ще видя какво ще ми отговорят.
— Не е необходимо да казваш, че идеята е моя. Това не ме интересува, просто искам с нещо да си запълвам времето.
— Скучно ли ти е?
