Той се приближи до нея и двамата закрачиха заедно покрай потока.
— Не съм нещастна, но съм свикнала винаги да правя нещо. Беси дори не ми дава да си справя леглото. Така ме глезите, че просто се побърквам.
— Ема обича да я глезят — каза той, сякаш мислеше на глас. — Не мога да си представя, че би си мръднала пръста, за да свърши някоя къщна работа. По-скоро ще предпочете да шие или да рисува.
— Аз не съм Ема — отсече Джоди по-остро, отколкото й се искаше. — Освен това размислих и реших, че предпочитам да кажеш на Марсел, че аз съм начертала проектите за къщата. Изглежда, ще трябва да намеря начин да си изкарвам прехраната, след като вие с Ема ще се жените, така че не би било зле хората да знаят, че умея да правя някои неща.
— Нито можеш да работиш като мъж, нито пък можеш да останеш без човек, който да се грижи за теб.
Самата мисъл за това му се стори обидна.
— Убедена съм, че няма да мога да живея под един покрив с Ема. Ние просто не се погаждаме.
— Откъде знаеш? Та вие почти не се познавате.
— Сигурна съм, повярвай ми — тя нямаше желание да говори против Ема. Съвсем естествено беше Майкъл да се застъпи за жената, която скоро щеше да му стане съпруга. — И все пак, Майкъл, би ли ми отговорил на един-единствен въпрос? Наистина ли я обичаш?
Тя се обърна и го погледна в очите. Майкъл се намръщи.
— Нямаш право да ме питаш за това.
— Но ти не си и длъжен да ми отговаряш. Просто искам, добре да помислиш за това преди деня на сватбата си и да прецениш какви са чувствата ти към Ема.
— Защо изпитваш неприязън към нея? Тя никога не е казвала подобно нещо за теб.
И в този момент Майкъл още повече се намръщи, сякаш се бе сетил за подобен намек от устата на годеницата си.
— Не е ли? Значи е по-благоразумна, отколкото я смятах. Ами да, иначе досега да си разбрал истината.
— Не смятай, че съм чак толкова наивен — раздразнен, отвърна той, но освен това тя видя и болката в очите му.
— Не исках да те обидя. Въобще не трябваше да говоря за Ема. — Тя извърна глава. — Моля те да ми простиш.
— Няма нищо — каза той със сподавен глас.
— И все пак, не мисля, че Ема и аз можем да живеем под един покрив. Не желая да се натрапвам на Камила и семейството й, така че не ми остава нищо друго, освен сама да си изкарвам прехраната. Учила съм да проектирам сгради и работя тази работа, откакто съм се дипломирала. За мен това е най-нормалният път.
— Не мисля, че хората тук биха желали къщите и магазините им да се проектират от жена. Някак си не е съвсем прилично да вършиш мъжка работа.
— Тогава какво предлагаш?
— Можеш да преподаваш в училището или да продаваш в някой от магазините, ако чак толкова държиш да имаш работа.
— А няма ли да печеля повече като архитект?
— Само ако хората ти възлагат поръчки.
Джоди се обърна и тръгна към конете.
— Не ми е мястото тук, Майкъл. И сигурно никога няма да бъде.
— Може пък утре да се събудиш в твоето време.
Тя го стрелна с очи.
— Мислиш ли, че все още е възможно?
Той поклати глава.
— Вече не. От началото си мислех, че може да стане, но колкото повече дни минават, толкова по- сигурно изглежда, че ще останеш. Разбира се, в нищо не можем да сме сигурни, нали?
— Да, струва ми се, че е така — неохотно се съгласи тя.
Без да разговарят повече, се върнаха при конете. Джоди хвана юздата, стъпи в стремето и тъкмо щеше да скочи на седлото, когато Майкъл я спря:
— Ако останеш тук, аз ще се погрижа за теб. Зная, че не искаш да живееш в Уайтфрайърз, когато Ема стане негова стопанка, но мога да ти купя къща в града и да ти плащам сметките.
— Никога не бих ти позволила такова нещо.
— Но аз ще настоявам. Всеки, който се смята за джентълмен, би сторил така.
Тя го изгледа. Вятърът раздвижи черните му коси. Слънчевите лъчи галеха с топлата си ласка кожата му. Джоди изпита непреодолимо желание да го прегърне.
— За какво си мислиш, като ме гледаш така? — попита тихо той.
Джоди сведе очи.
— Няма значение.
Майкъл прокара пръсти по брадичката й и я повдигна нагоре, при което тя отново го погледна в очите.
— Имам чувството, че мислиш за нещо което би могло да промени живота и на двама ни.
— И да е така, никога не бих ти го казала.
Тя се надяваше, че той няма да настоява. Трябваше да е почтена към него и да не му казва неща, които той би съжалил да чуе.
— Ти си като дете, намислило си нещо тайно, което много иска да се сбъдне, и затова го крие от всички. Има моменти, в които такива желания не могат да се сбъднат. Някои тайни не бива да се пазят.
Тя наведе глава и го погледна.
— Какво говориш, Майкъл? Нима наистина искаш да ти кажа за какво мисля?
За миг, той като че ли, щеше да каже „да“, но после се отдръпна.
— Както искаш. Може би си права, че някои желания просто не могат да се сбъднат и затова не бива да се казват.
— Ти постоянно ме объркваш — каза тя. — Никога не мога да разбера какво точно искаш от мен.
— И аз самият съм объркан. Така е още откакто ти се появи.
— Съжалявам, ако аз те обърквам. Не съм имала такова намерение.
Тя скочи на коня.
— Аз не се оплаквам.
Преди Джоди да бе успяла да види лицето му и да разбере какво искаше да каже, той се обърна, яхна коня си и се насочи към Уайтфрайърз.
Дванадесета глава
— Майкъл, надявам се че няма да ме помислиш за нахална, но искам да говоря откровено с теб — каза Клодия, докато поемаше чаша горещо кафе от Гидиън.
— Моето впечатление е, че ти винаги си го правела — отговори брат й с усмивка.
— Не се дръж несериозно. Като твоя сестра, чувствам, че е мое задължение да те напътствам, както би направила нашата бедна майка.
— Какво съм направил този път?
Той се опита да прозвучи безгрижно и да не се мръщи. Ненавиждаше, когато Клодия се заемаше да ръководи живота му. Никога не постигаха съгласие за това, какво би следвало той да прави.
— Много добре знаеш, за какво намеквам. Става въпрос за госпожица Фарнел. Присъствието й в този дом е скандал.
Майкъл не можа да прикрие раздразнението си от тези нейни думи в изражението на лицето си.
— Трябва да ти напомня, тя е гост в моя дом.
— Точно така! Вие двамата ще станете сензацията на енорията. Не може да гостува в дома на ерген, без да очаква, че хората няма да започнат да приказват за това. Знаеш какво правят клюките тук.
