допусна нарушение на Първата поправка, но ставаше въпрос за явна клевета… Днес медиите имат далеч по-голяма свобода.
— Включително свободата да злоупотребяват със свободата — горчиво добави Мардър.
— Това положение не е от вчера — сви рамене Фулър. — Само няколко години след приемането на Първата поправка от злоупотребата със свободата на словото се оплаква не някой друг, а самият Томас Джеферсън, който…
— Чакай малко, Ед — прекъсна го Мардър. — Не говорим за събития, станали преди двеста години, на никого не му пука за няколко заядливи уводни статии в колониалните вестничета! Говорим за телевизионно предаване със съответните визуални материали, което се гледа от 40–50 милиона души! Една внушителна аудитория, пред която буквално разстрелват нашата репутация! Да, разстрелват я. Чисто убийство! Затова си тук, Ед. Искам да получа професионалния ти съвет…
Фулър отново прочисти гърлото си.
— Придържам се към един единствен съвет, който винаги давам на клиентите си — рече той. — Да казват истината.
— Много добре, Ед. Това е един наистина добър съвет. Но как да постъпим ние?
— В случая ще е най-добре да обясните подробно какво се е случило по време на Полет 545.
— Инцидентът стана едва преди четири дни, разследването не е приключило — отвърна Мардър.
— Значи трябва да го приключите — рече Фулър.
Мардър изчака юриста да излезе от кабинета и се извърна към Кейси. Не каза нищо, просто мълчеше и я гледаше.
Дълбоко замислена, тя бавно проумя, че токущо приключилото представление беше изцяло в нейна чест. Но юристът беше прав в едно: истината трябва да излезе наяве, хората трябва да научат всички подробности по инцидента с ТПА 545. Докато го слушаше, започна да ѝ се струва, че ще съумее да каже истината. Или част от нея, но достатъчна, за да се задвижат нещата. Разполагаше с изобилие от догадки и предположения, необходимо беше само да ги обедини в подходяща форма…
— Добре, Джон — вдигна глава тя. — Ще направя това интервю.
— Отлично — светна Мардър и доволно потърка длани. — Знаех, че ще постъпиш правилно, Кейси. „Нюзлайн“ предлага заснемането да стане утре, в четири следобед. Междувременно ще те помоля за кратка среща с нашия консултант за поведение пред камерата, нает специално за случая…
— Ще се справя и без това, Джон.
— Тя е много приятна жена, която…
— Съжалявам — решително тръсна глава Кейси. — Просто не разполагам с достатъчно време!
— Тя ще ти помогне, Кейси — настоя Мардър.
— Имам и друга работа, Джон — отвърна младата жена, стана и се насочи към изхода.
ЦЕНТЪР ЗА ДИГИТАЛНА ИНФОРМАЦИЯ
18.15 ч.
Не обеща да говори това, което искаше Мардър. Обеща само да направи интервюто. Разполагаше с по-малко от двадесет и четири часа, за да постигне решителен пробив в разследването. Но това беше невъзможно и тя прекрасно го знаеше. Надяваше се просто да открие още нещо, което да предложи на акулите от телевизията.
Все още съществуваха прекалено много загадки: заключващият механизъм на елероните, сензорите за близост, това, което можеше да разкаже първият пилот във ванкувърската болница, разчитането на видеозаписа в Центъра, преводът на Елън Фонг, фактът, че елероните са били спуснати и прибрани…
Много, много работа…
— Зная, че тези данни ти трябват — извъртя се заедно със стола Роб Уонг. — Зная това, повярвай ми! — Намираше се в лабораторията за дигитален анализ, запълнена с монитори.
— Но какво точно очакваш от мен?
— Елероните наистина са се спуснали, Роб — каза Кейси. — Искам да зная защо, искам да зная какво друго е станало на борда. Но отговор мога да получа само ако разполагам с пълен запис от кабината по време на полета. Параметри, команди и всичко останало…
— Тогава трябва да си наясно с фактите — отвърна Уонг.
— Направихме рекалибрация на всичките сто и двадесет часа, записани от уреда. Първите деветдесет и седем са окей. Но последните двадесет и три регистрират съществени аномалии.
— Интересуват ме последните три — напомни му Кейси.
— Зная това — кимна Уонг. — Но за да стигнем до тях, трябва да проследим записаната информация кадър по кадър. Рекалибрирането на един кадър ми отнема две минути…
— Какво искаш да кажеш? — намръщено попита Кейси, макар че в главата ѝ бързо се появиха приблизителните изчисления.
— Две минути на кадър означава, че ми трябват около шестдесет и пет седмици.
— Но това е повече от година!
— В случай, че работя двадесет и четири часа в денонощието. Реално погледнато, за да генерираме необходимите данни, ще ни трябват около три години!
— Роб, те ни трябват сега!
— Не става, Кейси — въздъхна Уонг. — Просто не става! Съжалявам, но… Това е положението.
Позвъни в счетоводството:
— Там ли е Елън Фонг?
— Днес не дойде. Обади се да предупреди, че ще работи вкъщи…
— Да имате домашния ѝ телефон?
— Имам го — отвърна женският глас. — Но тя не е там. Трябвало да присъства на някаква благотворителна вечеря заедно със съпруга си…
— Предайте ѝ че съм я търсила — каза Кейси.
Позвъни във видео лабораторията на Глендейл — фирмата, която беше приела поръчката ѝ за обработка на лентата. Помоли да я свържат със Скот Хармън.
— Отиде си — беше отговорът. — Потърсете го утре сутринта, след девет.
Позвъни на Стив Нието, ТП във Ванкувър. Телефонът вдигна секретарката му.
— Наложи му се да излезе — каза тя. — Зная, че иска да разговаря с вас. Новините не са добри…
Кейси въздъхна. Напоследък получаваше само такива новини.
— Можете ли да го откриете?
— Не. Ще го видя утре.
— Кажете му, че съм го търсила.
Мобифонът ѝ изжужа.
— Господи, този Бенсън е истинска гад! — плачливо рече Ричмън. — Какъв му е проблемът, Кейси? По едно време имах чувството, че ще ме удари!
— Къде си?
— В офиса. Искаш ли да дойда при теб?
— Не, вече минава шест. Работното време свърши…
— Но…
— Ще се видим утре, Боб — отсече тя и затвори.
На излизане от Хангар 5 зърна машината на „Транс Пасифик“, по която като мравки пълзяха електротехниците. Корпусът беше покрит с разноцветни кабели. Подготовката за основната нощна проверка на електрозахранването беше в пълен ход. Резултатите се очакваха на следващия ден сутринта… Самолетът
