пода отекваха отдалечаващи се стъпки. Светлините на носа се включиха, по стената на хангара се плъзна издължена сянка на мъж…
Сложи си очилата и натисна бутона на плейъра. Пред очите ѝ се появи следващата страница на техническия каталог.
Поредната разпределителна кутия се оказа на две крачки, монтирана до задната врата, върху външната обшивка на корпуса. Стъпи на последното стъпало на подвижната стълба и я видя. Капакът беше свален, вътрешността беше запълнена от три реда релета, които вероятно контролираха заключващите механизми на вратата. А под тях…
Да.
Това беше Записващото Устройство за Пряк Достъп.
Предпазната кутия беше боядисана в зелено, върху капака ѝ имаше надпис с бели печатни букви: СЕРВ ЗУПД 041/Б СЕРВ. Размерите ѝ бяха 20/20 сантиметра, от средата ѝ стърчеше шекер. Кейси протегна ръка и леко я подръпна. Разнесе се тихо щракане и кутията покорно легна в дланта й.
Бинго!
Дръпна се обратно във вътрешността на кабината, стиснала с две ръце скъпоценния уред. Трепереше от вълнение. Това променя всичко!
Вълнението ѝ попречи да чуе забързаните стъпки зад гърба си. Осъзна се, когато вече беше късно. Желязна ръка ѝ нанесе силен страничен удар, тялото ѝ политна и започна да пада…
Надолу, към циментовия под на десет метра от зейналата врата на самолета…
Острата болка в бузата я прониза рано, твърде рано… Полетът свърши, тялото ѝ действително се приземи, но нещо не беше наред… Усети натиск по странни места на кожата си, вече не падаше, а се издигаше… После пак започна да пада… Цикълът се повтори. Изпита чувството, че е попаднала в гигантски хамак.
Предпазната мрежа.
Тялото ѝ бе спряно от предпазната мрежа. Невидима в мрака, но здраво опъната под самолетния корпус. Претърколи се по гръб и забеляза един силует в черната дупка на отворената врата над себе си. Силуетът помръдна и изчезна, във вътрешността на самолета закънтяха стъпки. Кейси бавно стана на крака, но разлюляната мрежа ѝ пречеше да пази равновесие. Започна да се придвижва към голямата сребриста плоскост на крилото. Стъпките станаха по-отчетливи, с метален отенък. Нападателят се спускаше по предната стълба, далеч напред. Приближаваше се.
Трябва да се измъкна от тази мрежа преди да ме е пипнал, рече си тя. Продължи движението си напред. Изведнъж чу покашляне. Идваше от далечния край на крилото, някъде вляво.
Там имаше друг човек. Стоеше под крилото и я очакваше.
Спря се, мрежата под краката ѝ леко се полюляваше. След миг щяха да се появят светлини и тогава щеше да види кой е там.
Оранжевите контролни лампи на опашката рязко примигнаха. Бяха толкова ярки, че осветиха целия хангар.
Кейси видя съвсем ясно човека, който се беше изкашлял.
Беше Ричмън.
Носеше тъмносиньо яке и черни панталони, от ленивото му и отпуснато поведение нямаше следа. Изправено до крилото, тялото му беше стегнато, главата му напрегнато се въртеше във всички посоки.
Контролните светлини на опашката се изключиха, оранжевото сияние изчезна. Кейси внимателно продължи напред, мрежата под нея тихо проскърца. Дали я чу Ричмън? Ще може ли да определи местоположението й?
Стигна гладката повърхност на крилото, която чезнеше в мрака.
Докосна я с ръка и продължи напред. Знаеше, че рано или късно мрежата ще свърши. Кракът ѝ опря в дебело въже. Наведе се и опипа някакви възли.
Легна по корем, хвана се здраво за въжето и увисна на ръце. Мрежата се наклони от тежестта й. Не знаеше какво разстояние я дели от пода. Два метра, три?
До слуха ѝ достигна тропот на бягащи нозе.
Пръстите и се разтвориха…
Падна на крака, претърколи се. Коляното ѝ бе пронизано от остра болка. Чу как Ричмън отново се окашля. Беше много близо, малко вляво от нея. Кейси скочи на крака и се понесе към изхода. Прожекторите за приземяване се включиха отново, светлината беше остра и заслепяваща. Видя как Ричмън вдига ръце да предпази очите си.
Знаеше, че в продължение на няколко секунди ще е напълно сляп. Само няколко секунди…
Може би ще бъдат достатъчни.
Къде ли изчезна другият?
Продължи да тича.
Блъсна се в стената на хангара, разнесе се тъп метален тътен.
— Хей! — извика някой зад гърба й.
Плъзна се по протежение на стената, опипвайки я за да открие вратата. Зад гърба ѝ се разнесоха стъпки на бягащ човек.
Къде е проклетата врата? Къде?
Стъпките приближаваха.
Пръстите ѝ напипаха дърво, вертикални летви, пак дърво… После желязно резе. Вратата!
Блъсна я и излетя навън.
Свеж въздух.
Наистина беше навън.
— Как вървят нещата, скъпа? — обърна се към нея Теди и усмивката му разкри два реда блестящи зъби.
Отпусна се на колене и жадно пое въздух. Теди и електротехникът се втурнаха към нея.
— Какво има? Лошо ли ти е?
Надвесиха се над нея, докосваха я. Обзе я чувство на огромно облекчение. Направи опит да постави дишането си под контрол и прошепна:
— Извикайте охраната!
— Какво?
— Охраната! В хангара има външни хора! Електротехникът хукна да търси телефон, а Теди остана при нея. Тя изведнъж се сети за записващото устройство, сърцето ѝ пропусна един такт. Къде остана кутийката?
— О, не! — проплака тя и започна да се изправя. — Изпуснала съм я!
— Какво си изпуснала, скъпа?
— Кутийката…
Обърна се към хангара. Трябва да се върне, трябва да…
— Имаш предвид тази, която стискаш в ръка? Сведе очи към лявата си длан.
В нея държеше ЗУПД, пръстите я бяха побелели от напрежение.
ГЛЕНДЕЙЛ
23.30 ч.
— Хайде, стига — успокоително промърмори Теди, прегърна я през рамо и я поведе към спалнята. —
