подушил миризмата на страха. В този си вид материалът ставаше неизползваем… Трябваше да се наблегне на друго: че Баркър води тази война от дълги години, че има немалко победи в нея, че е напълно отдаден на идеята си… Вчера предвидливо беше запечатала върху лента всичко това, включително доста убедителните му изводи за дефектните елерони… Май именно вчерашният запис ще свърши работа. Потупа Марти по рамото и кратко обяви:
— Закъсняваме!
Марти откликна незабавно, тъй като отдалеч личеше, че е отегчен. Стана от креслото и направи крачка напред:
— Съжалявам, господин Баркър, но трябва да приключваме. Благодарим за времето, което ни отделихте, отговорите ви бяха изключително интересни…
Баркър беше слисан, от устата му се отрониха неразбираеми звуци. Гримьорката пристъпи към него с мека кърпа в ръце.
— Ще ви помогна да свалите грима — рече тя.
Марти Риърдън се извърна към Дженифър и тихо изръмжа:
— Какви ги вършиш, да те вземат мътните?
— Лентата на Си Ен Ен е истински динамит, Марти — шепнешком отвърна тя. — Нашият материал също… Хората се страхуват да пътуват със самолет и задачата ни е да оправдаем този страх. Следователно няма място за никакви противоречия…
— Този клоун не върши работа! — отсече Марти. — Бива го единствено за някое мъгляво изявление на фона на Съдебната палата, защото на практика изобщо си няма понятие за какво става въпрос!
— Марти, няма значение дали го харесваш, или не. Самолетът си има дълъг списък с проблеми, а видеозаписът е приказка!
— И какво от това? Всички вече са го гледали… Къде е
— И това ще стане, Марти.
— Дано…
В тази кратка думичка се съдържаше и неизказаната заплаха: ако не сториш това, ще звънна на Дик Шенк и цялата работа отива по дяволите…
МАГИСТРАЛА „АВИАЦИЯ“
11.15 ч.
Снимаха представителя на ФАВ на открито, на фона на летището. Беше кльощав и носеше очила. Мигаше срещу слънцето, изглеждаше слаб и безпомощен. Беше толкова безличен, че Дженифър дори не запомни името му. Силно се съмняваше, че ще стои добре пред камерата.
За нещастие мнението му за Баркър беше унищожително.
— Федералната агенция по въздухоплаването борави с изключително деликатна информация, която в повечето случаи е и конфиденциална. Често става въпрос за неща, които са обект на промишлен шпионаж. Обществеността е силно критична по отношение на нашата дейност, ето защо ние сме въвели изключително строга система от правила за съхраняване на въпросната информация. Господин Баркър наруши тези правила. Той очевидно е обладан от прекомерно силно желание да се види по телевизията, а името му да бъде цитирано от пресата.
— Господин Баркър отрича това — намеси се Марти. — Той твърди, че ФАВ не си върши работата и по тази причина се е почувствал длъжен да говори…
— Пред адвокатите…
— Какви адвокати? — вдигна вежди Марти.
— Господин Баркър предоставяше конфиденциална информация главно на адвокати, завели дело срещу някоя авиокомпания… При това манипулирана и непълна информация, относно все още неприключили разследвания. Това е незаконно, господин Риърдън.
— Защо не го дадохте под съд?
— Нямаме такива правомощия. Но разполагахме с доказателства, че за въпросната информация господин Баркър е получавал възнаграждение. Под масата, разбира се… Предадохме тези доказателства на прокуратурата, но дело не беше заведено. Бих казал, че бяхме доста разочаровани. И до днес сме убедени, че за подобно поведение господин Баркър би трябвало да влезе в затвора, заедно с адвокатите, които са го подкупвали…
— Защо не стана?
— Задайте този въпрос на прокуратурата. Там работят юристи… Чувал съм, че юристите не обичат да вкарват в затвора свои колеги. Нещо като професионална солидарност. Баркър е работил за адвокати, те пък са поели задължението да го отървават, когато това се наложи… Баркър и днес работи за тях. Изявленията му са тенденциозни, насочени изцяло в подкрепа на поредния прекомерно алчен иск за обезщетение… Този човек няма реален интерес към проблемите на сигурността на въздухоплаването. Ако имаше такъв интерес, той още щеше да работи при нас. Да служи на обществото, а не да трупа съмнителни пари…
— Известно ви е, че напоследък Федералната Агенция е подложена на силен натиск — подхвърли Марти.
Май ще е по-добре да го спра, рече си Дженифър. Не виждаше смисъл в това интервю, и без това голяма част от него щеше да иде на боклука. Възнамеряваше да използва само началото от изявлението на, безличния — там, където споменаваше, че Баркър търси саморекламата… Това беше най-безобидното обвинение, което можеше да балансира някои моменти от материала.
Баркър ѝ трябваше.
— Марти, извинявай, но след десет минути трябва да сме на другия край на града — обади се тя.
Марти кимна и моментално благодари на човека от ФАВ. Което означаваше, че скуката продължава да го друса. Даде автограф за детето му и влезе в лимузината преди Дженифър.
— Исусе! — простена той и се облегна в седалката. Помаха с ръка на безличния, дари го с последна усмивка.
— Нещо ми се изплъзва, Дженифър! — заплашително изръмжа той в момента, в който лимузината потегли. — Поправи ме ако греша, но имам чувството, че нямаш никакъв материал! Разполагаш с някакви неясни обвинения на адвокати и платените им протежета и толкоз. Нищо съществено!
— Имаме материал, при това добър! — възрази Дженифър, стараейки се думите ѝ да прозвучат убедително.
— Скоро ще се увериш в това!
Марти само изсумтя.
Колата излезе на магистралата и се насочи към заводите на „Нортън Еъркрафт“ оттатък Долината.
„ВИДЕО ИМИДЖ СИСТЕМС“
11.17 ч.
— Ей сега ще тръгне — каза Хармън и забарабани с пръсти по конзолата.
Кейси внимателно се намести в стола. Тялото продължаваше да я боли навсякъде. До интервюто оставаха броени часове, а тя все още не беше решила каква линия на поведение да избере.
Касетата се включи.
Хармън беше утроил всеки кадър, по тази причина екранът странно подскачаше, а записът беше станал още по-страшен. Кейси безмълвно наблюдаваше трагедията на безпомощните хора, които се блъскаха в стените на кабината. Записът най-сетне се превъртя, камерата се плъзна по пода и спря зад вратата на кабината.
— Превъртете обратно.
— Докъде?
— Максимално бавно, ще ви кажа…
— Кадър по кадър?
— Да.
Картината тръгна обратно. Сивият мокет. Неясното петно от мига, в който камерата полита към вратата.
