— Каква книга?
— Сигурен съм, че някъде имам нейно копие.
— Какво толкова особено има в Ханаан, Масачузетс? — попитах аз.
Пол поклати глава, усмихвайки се.
— Прочети първо книгата. Тя наистина е кратка. Не бих искал да ти развалям удоволствието. Ще ти я донеса днес следобед. Няма да си бъда вкъщи довечера, но утре бихме могли да поговорим.
Поклатих глава и се усмихнах въпреки желанието си.
— Това ми прилича на подъл начин да си изпросиш още една среща с мен.
Пол се направи на шокиран, като постави ръка на сърцето си.
— Аз изнудвач? Никога.
— Добре. Донеси ми книгата и ще видим.
Той се облегна на стола и ме погледна с кисело изражение.
— Този интерес към Ханаан; Масачузетс, има ли нещо общо с работата ти върху завещанието на Греъм Маршал?
Втренчих се в него.
— Откъде знаеш за този мой ангажимент?
Пол се засмя.
— Елементарно, моя скъпа Голд. Говориш с най-известния съвременен американски специалист по детективска литература. След време и аз придобивам съответните качества.
— Не се майтапи с мен, Пол! Как разбра?
Той присви рамене.
— Приятелят ти Кент Чарлс ми каза, че си заета със завещанието. — Посочи спортния си сак. — Играя един час хандбал с него на обяд.
Още докато бяхме заедно, заведох Пол на няколко събирания на адвокатската асоциация. На едно от тях той се запозна с Кент Чарлс и двамата веднага си допаднаха. Няколко пъти се събирахме тримата. Пол и Кент играеха два пъти седмично хандбал в съюзния клуб.
— Какво ти каза Кент? — попитах аз.
— Не много. В понеделник те е видял във фирмата. И както винаги, си изглеждала страхотно. Бих добавил, че това се подразбира от само себе си. Допълни, че помагаш на фирмата по въпроса със завещанието на Маршал. Предполагам, че става въпрос за тази добавка към завещанието върху твоето бюро?
Погледнах към бюрото и видях добавката към завещанието, обърната към Пол. Думата „Ханаан“ бе изписана на първата страница няколко пъти с главни букви. На горния край на листа с плътни букви бе написано пълното име на Маршал.
— Станал си истинско ченге? — заключих аз.
— Съжалявам. Нищо не можех да направя. Забелязах го, докато говореше по телефона с онзи мъж.
— Пол, това е поверително. Ще ти бъда благодарна, ако си държиш устата затворена. Разбра ли?
Той вдигна дясната си ръка.
— Обещавам.
Погледнах към часовника си. Трябваше да се срещна с Кент Чарлс след по-малко от час в яхтклуба. Пол проследи погледа ми и стана прав.
— Трябва да тръгвам — каза той. — Ще ти донеса книгата по-късно. — Той вдигна сака си, после замълча.
— Какво има? — попитах аз.
Пол примигна, докато отваряше ципа на сака си.
— Донесъл съм подарък от Калифорния.
Отворих широко очи.
— Пол!
— Не се безпокой. Не е за теб. — Подаде ми пакет, завит в хартия за подаръци. — Кажи на Ози, че ми липсва.
Усмихнах се.
— Много мило. Благодаря ти.
След като Пол си тръгна, разопаковах подаръка. Вътре имаше чифт кучешки слънчеви очила — в стила на „Терминатор“ — и малък пакет натурални кучешки бисквити „Органичното куче“.
Седнах отново на стола си и се усмихнах. Може би наистина се бе променил.
Срещнах се с Кент Чарлс за по едно питие на слънчевата тераса в яхтклуба. Той бе дошъл преди мен и си вееше с листата на менюто. Сакото му бе закачено на облегалката на стола му. Носеше слънчеви очила, досущ като тези на Ози.
Спрях се за момент на входната врата и отново се възхитих колко добре Кент Чарлс се бе приспособил към сегашния си начин на живот. Той, четвъртият син на зидар от Ийст Джолиет, бе единственият член на семейството, влязъл в колеж — това станало възможно благодарение на щедростта на спортния факултет към университета в Илинойс. Четиригодишна стипендия по футбол му позволи да придобие бакалавърска степен по икономика. Тригодишна академична стипендия му помогна да стане доктор по право на Илинойския университет. Съчетанието от трудолюбие, късмет, агресивна красота, хамелеонска приспособимост и лондонски шивач му донесе поста младши съдружник в „Абът и Уиндзър“. Той бе първият, завършил Илинойския университет, успял да оживее сред тези акули. Не един от клиентите на „Абът и Уиндзър“ го питаше къде се е подготвял. За негова чест той отговаряше правдиво, макар и с нотка на арогантност: Университета на Ийст Джолиет.
— Радвам се, че ми отдели време, Рейчъл — каза той, като свали слънчевите си очила и ги постави на масата до питието си.
Келнер с бяло сако дойде веднага, щом седнах.
— Аз ще взема още един джин с тоник — поръча Кент. — А за тебе, Рейчъл?
— Светла бира „Бъд“ — отвърнах аз. След като келнерът тръгна да изпълни поръчката ни, аз посочих с ръка пристанището. — Твоята лодка тук ли е?
Кент я посочи.
— Четвъртата вляво.
— Спомням си, че съм излизала с нея през лятото.
Той се усмихна.
— Да. Бе облечена в бял бански костюм, а приятеля ти го хвана морската болест още щом напуснахме пристанището.
— Той повърна в банята ти — поклатих глава. — Все още пазя този бански костюм.
— Как върви работата ти?
— Заета съм — отговорих аз.
— Някакви оплаквания?
— Никакви. Мисля, че не съм откъсната от големите фирми. Просто обичам сама да съм си господар.
Сервитьорът пристигна с напитките ни и купа с фъстъци.
Кент отпи глътка от питието си.
— Кал и аз бихме искали отново да работиш с нас върху случая „Ботълс и Канс“.
Пийнах от бирата си.
— Както ти казах, обичам сама да съм си господар.
— И ще бъдеш. Възможно е да възникне конфликт с една от бутилиращите компании. Ще бъде лесна работа, Рейчъл. Би могла да се включиш в един или два от подкомитетите на защитниците. Кал възглавява един, занимаващ се с проследяване на пазарната мрежа отпреди 1970 година. Аз се занимавам с грабителските ценови искове заедно с едно момче от фирма „Крават“. Всеки месец ще има среща на комитета, малко работа със свидетелите — експерти, малко планиране на нещата и присъствие в съда при даването на показания под клетва. Следващият кръг от съдебните заседания започва скоро. Мисля, че ще можеш да си избираш задачите. Освен това твоите услуги ще се заплащат от общия фонд за защитата. Аз
