Той наистина е починал от сърдечен удар в офиса си, нали?
— Посред бял ден — обясних аз. — Той винаги държеше вратата си затворена. На секретарката му не беше позволено да влиза в офиса, когато вратата беше затворена. Той говореше с нея по телефона.
— Очевидно е получил сърдечен пристъп по средата на сутринта — продължи Бени. — Трябва да е съборил телефона, когато е падал. Секретарката му помислила, че той говори по телефона, защото лампичката на вътрешния му номер светеше на нейния телефон. Около четири часа следобед един от другите адвокати почукал на вратата и влязъл. Намерил го да лежи по гръб, студен като шаран.
— Господи — промълви Синди.
— Приятелят ти Маршал едва не погуби Хубър с един от мръсните си номера — казах й аз.
— Маршал е погаждал мръсни номера? — учуди се Синди.
— Когато е бил по-млад — обясни Бени. — Бе прочут с тях.
— Какво е направил на Хубър? — попита Синди.
— Хубър и Маршал били в Канзас Сити за съдебни заседания — разказваше Бени. — Те се, настанили в хотел „Краун Сентер“ и двамата отишли в стаята на Хубър. Предполагам, че Хубър имал нужда от пари в брой за през нощта. Казал на Маршал, че ще слезе долу, за да купи списания и да осребри един чек на рецепцията. Веднага щом Хубър изля зъл от стаята, Маршал позвънил на рецепцията и им казал, че се обажда Джийн Хубър и че някакъв едър мъж в сив костюм току-що влязъл в стаята му, ударил го и му откраднал портфейла и чековата книжка. Междувременно Хубър слязъл долу с асансьора, влязъл в магазина за подаръци и после отишъл на рецепцията и помолил да му осребрят чека. Две минути по-късно бил обграден от ченгета. Сложили му белезници, завели го в участъка и го задържали. Хубър побеснял. Получил страшен кръвоизлив в затвора. Междувременно Маршал се обадил на кмета, който му бил състудент от правния факултет, и два часа по-късно Маршал отишъл в полицията и освободил Хубър.
— Това е ужасно — промълви Синди.
— Да — отвърна Бени. — Но Хубър не се опита да му го върне. Бе уплашен до смърт от Маршал. Повечето от съдружниците в „Абът и Уиндзър“ също бяха. Маршал притежаваше странна власт над тях, особено над младите, които той бе обучил. Държеше се с тях като квачка с пиленцата си.
Глава 13
Когато се върнах от обяд, заварих Пол във вътрешната стая на офиса да бъбри със секретарката ми.
— Какво правиш тук? — го попитах.
Мери повдигна вежди и присви рамене. Пол се изправи.
— Минавах наблизо и реших да се отбия да ти кажа „здравей“. Току-що се върнах от Западния бряг.
— И ръцете вече те сърбят, а?
Той се усмихна насила.
— Как си?
— Добре.
Пол ме последва във вътрешната стая, държейки в ръце спортен сак. Седнах зад бюрото си, а той на стола отсреща. Пол бе облечен в розова тениска „Ла коста“, панталони цвят „каки“ и сандали. Постави сака си на мокета до стола.
— Изглеждаш великолепно, Рейчъл.
— Ти също не изглеждаш зле. — Изглеждаше страхотно. По-кротко, момиче. — Много ли ученички свали това лято в Калифорния?
— Господи, Рейчъл, това е минала работа.
— Какво имаш предвид, лицемерино?
— Липсваше ми, Рейчъл. Наистина. Бих направил много неща за нас.
— Забрави за това, Пол. Нещата между нас се влошиха много преди да видя как даваш частен урок по Кама Сутра.
— Знам. Грешката бе моя, Рейчъл. Аз съм виновен. Предполагам, че просто не бях готов за такъв вид връзка.
— Е, аз бях. А сега не съм. Ти уби всичко, Пол.
— Не ти предлагам веднага да се върнем към старите ни отношения, Рейчъл.
— Ние нямахме никакви отношения. Всичко това почва да прилича на сапунена опера.
Пол стеснително се усмихна.
— Знам.
Мери ми позвъни по вътрешния телефон.
— Рейчъл, отново те търси мъжът от издателството за речници. Казва, че има новини за Ханаан, Масачузетс.
— Окей, прехвърли ми го. — Погледнах към Пол. — Това ще ми отнеме само секунда.
Вдигнах слушалката и поздравих.
— Мис Голд, на телефона е Ралф Пинчли от „Американски речници“.
— Как вървят нещата, Ралф?
— Искрено съм развълнуван, мис Голд. Мисля, че разреших мистерията с Ханаан.
— Така ли?
— Изданието на речника през 1928 година съдържа подобна на вашата дефиниция. Обаче информацията е погрешна. Радвам се да ви съобщя, че грешката е била поправена преди следващото издание от 1942 година. В него не фигурира Ханаан, Масачузетс, мис Голд. Архивните файлове за 1942 година потвърждават това.
— Как?
— В архива има записка. Твърде кратка, ако мога така да се изразя.
— Какво е записано на нея? — попитах аз.
— В нея е отбелязано: „Проверени източници — няма такова място.“
— А какво е записано в архивите ви за 1928 година?
— Моля?
Въздъхнах.
— Ралф, ако такова място не съществува, как тогава е влязло в изданието ви през 1928 година? Какво е записано в тези архиви?
— О, скъпа. Страхувам се, че те липсват. Унищожени са от пожар през 1931 година.
— По дяволите.
Неустрашимо Пинчли отново започна да хвали тяхната продукция. Мълчаливо го изслушах, благодарих му отново и затворих.
— Ханаан в Масачузетс? — попита Пол Мейсън.
Присвих рамене.
— Едно въображаемо пуританско селище.
— Не е необходимо да е въображаемо.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Интересна история е.
— Почакай за момент. Откъде знаеш за Ханаан в Масачузетс?
Пол се усмихна.
— Завършил съм колежа „Барет“. Всеки, който между 1950 и 1980 година е бил в този колеж, е чувал за Ханаан. Всяка година един от професорите изнасяше известна лекция за него.
— Наистина ли е съществувал Ханаан, Масачузетс?
— Очевидно да.
— Как бих могла да открия нещо за него?
— Няма да намериш нищо в стандартните исторически книги. Бил е едно от дузината малки градчета и селища, които са изчезнали през седемнадесети и осемнадесети век. Но някои историци, занимаващи се с този период, знаят за него. Освен това е написана поне една книга за него.
