Синди отново отвори пакета с цигари.
— Искаш ли една?
— Не, благодаря. Опитвам се да ги откажа.
— Аз също. Опитах се през януари. През март също. И през май. — Тя замълча, докато запали цигарата си. — Както ти казах, начинът, по който той обсъждаше даден въпрос, бе странен. Но първия път, когато го направи, бе наистина особено.
— Как?
Тя изпусна дима от цигарата си, който бързо се разсея.
— Беше една нощ, след като бяхме… бяхме го правили. Мисля, че миналото лято. Греъм седеше пред огледалото и си връзваше вратовръзката. Изведнъж той ме попита, сякаш без никаква връзка: «Мислиш ли, че късметът има нещо общо с това?» «С какво?» — попитах аз. «С конкурса за красота — отговори той. — Другите момичета побеждават, а ти оставаш трета.» Това ме изненада. Никога не бях се замисляла за късмета. И искрено се изненадах, че той — Греъм Андерсън Маршал — знае кой е бил на трето място. Или пък коя е била победителката. Присвих рамене и отговорих: «Мисля, че това е късмет като на лотария.» Той се обърна към мен, последна ме, а очите му бяха тъжни. И тогава той каза — аз никога няма да забравя тези думи, — каза бавно: «Това наистина бе късмет от лотария. Сега съжалявам за това. Но може би то ме е довело при теб?» Странно, нали?
— Наистина — казах аз накрая. За момент нещо ми просветна, но сега бях още по-объркана.
— Удоволствие ли беше да се работи с него? — попита тя.
— Не — отговорих аз. — Той бе грубиян. Много взискателен. Ако поискаше нещо да бъде свършено, то наистина трябваше да бъде. Веднага. Не приемаше извинения. Не мисля, че някога е работил с жена адвокат.
— Опитал ли е нещо с теб?
— Не. Не беше такъв — замълчах за малко. — В това отношение беше различен. Повечето мъже адвокати, особено съдружници, се опитват. Начинът, по който те гледат, когато говорят с теб, шегите им, ръката им върху рамото ти.
— Имаш ли приятел? — попита Синди.
— Сега нямам.
— Скоро ли скъсахте?
— Преди няколко месеца.
— Мога да ти кажа — каза тя.
— Какво имаш предвид?
— Ти си сложила защитна броня. Трябва много да те е наранил.
— Вярно е. — Кимнах утвърдително.
— Не се ядосвай! Те се държат като малки момчета в сладкарски магазин. Не могат да не си вземат нещо.
— А при теб как е? — попитах аз.
— При мен ли? — Синди се усмихна и поклати глава. — Все едно да работя и в празничен ден. Повярвай ми, аз се наслаждавам на нощите, когато съм сама. Далеко от тях.
Тя дръпна от новата си цигара.
— Може би, когато спра всичко това, може би тогава.
Наблюдавах възрастния мъж, който бавно плуваше кроул. Ръцете му бавно се издигаха от водата, една по една.
— Някога била ли си омъжена? — попита Синди.
Поклатих отрицателно глава.
— Как си успяла?
— Какво имаш предвид? — запитах аз.
— Ти си умна, красива, с прекрасно тяло. Сигурно се тълпят след теб.
Присвих рамене.
— Винаги е бил неподходящ мъж в подходящо време или подходящ мъж в неподходящо време.
— Не те разбирам.
— В средното училище търсех някой, който да бъде самоуверен — обясних аз. — Самоуверените ме привличаха. Трябваше да се облича леко, да говори самоуверено, да е различен от тълпата. Имаше един такъв. Предния защитник на училищния отбор по ръгби.
— Аз също имах такъв — каза Синди.
— Добре изглеждащ, великолепно тяло, малко мозък.
— И добре работеха с ръцете.
Засмяхме се и двете.
— После отиваш в колежа и ти се приисква да бъде интелектуалец — продължих аз. — Приятел за душата. Някой, с когото би могла да обсъждаш Сартър, който вярва, че Америка се управлява от тоталитарна фашистка диктатура. Знаеш този тип мъже. И тогава, след като преминеш и през този период, накрая осъзнаваш, че този, когото наистина искаш, трябва да бъде… да бъде мил.
Синди се усмихна.
— За предпочитане хубав мъж с приятна усмивка.
— Да. Хубав мъж, с великолепно тяло, който харесва поета Робърт Лоуел7.
— Ти също ли харесваш Робърт Лоуел?
— Какво означава това също? — попитах аз.
— Греъм Маршал харесваше едно от стихотворенията му.
— Вие с Маршал сте чели заедно поезия?
— Не точно. Греъм ми донесе една антология със стихотворения. Бе част от ролята му на Пигмалион. Прочете ми «За мъртвия съюз». После ми разказа за полковник Робърт Гоулд Шоу. Знаеш ли какъв е бил Шоу?
— Не много — отвърнах аз. — Знам само, че е бил бял, който е командвал полк от чернокожи войници на страната на Севера.
— Маршал ми разказа всичко за него. Интересна история е.
— Разкажи ми я — помолих аз.
— Шоу е бил бостънец, истинска синя кръв. Аристократ от Нова Англия. Когато избухнала Гражданската война, той постъпил във войската. През пролетта на 1863 година го произвели в чин полковник и го поставили начело на първия полк от чернокожи войници. Същото лято той завел чернокожите си воини на остров Фоли8. Не е ли чудно: остров Фоли. Войските на Юга атакували Форт Уагнър и полковник Шоу и черните му войници отвърнали на атаката. Шоу бил ранен, докато превземали хълма. Той достигнал до върха, забил там сабята си и умрял. Повечето от половината от войниците му загинали тогава. Погребали ги — Шоу и войниците му — в плитък окоп близо до морето. Няколко години по-късно морето отнесло окопа и всичките трупове, включително и този на Шоу.
— Не бяха ли построили паметник в негова чест в Бостън? — попитах аз.
Синди кимна.
— След като войната свършила, група бостънски граждани събрали пари, за да бъде издигнат паметник в чест на полковник Шоу и неговите войници. Отнело им почти тридесет години да го построят. Виждала съм го. Наистина е прекрасен.
Синди загаси цигарата си.
— Невероятна история е, нали?
— Да — отвърнах аз.
— По-невероятен е подаръкът, който ми направи Маршал.
— Какъв е?
— Качи се с мен горе и ще ти го покажа — каза тя, поглеждайки часовника си. — Достатъчно дълго се пекох.
— Трябва да се срещна с един приятел на обяд — обясних на Синди, докато вървяхме към асансьора. — Само приятел. От «Абът и Уиндзър». Защо не дойдеш с нас? Ще го харесаш. Наистина е симпатяга и знае
