пристъпи към мен, а гениталиите му се люлееха.
— Не е това, което си мислиш — каза той, слагайки ръка върху моето рамо.
— Спести си обясненията, кучи сине. — Зашлевих го силно през лицето, обърнах се, взех си куфара и излязох от тази къща.
Той се обади през нощта. Аз затворих веднага щом чух гласа. Той се обади отново. И отново. Накрая му позволих да говори. Той се извини, каза, че никога повече няма да го прави, обеща, че ще се промени, че ме обича.
— Колко много? — попитах аз.
— Какво колко много? — отвърна той.
— Учебни часове. Господи! С колко много млади момичета си спал в тази къща.
— Хайде, Рейчъл. Обещавам ти, че отсега нататък всичко ще бъде различно.
— Чуй ме — казах аз, повишавайки глас, — можеш да правиш каквото си поискаш, може да каниш малките си курви. Но никога повече не ми се обаждай, защото…
— Но Рейчъл?
— Следващия път, когато го направиш, ще се обадя в полицията. Ще им кажа, че ме тормозиш, и те така бързо ще те хвърлят в затвора, че няма да разбереш как се е случило.
Тръшнах слушалката.
Той спря да звъни. Накрая аз съжалявах, по-точно чувствах неудобство заради плесницата в лицето, но само за това.
И сега тази пощенска картичка.
Поклатих глава и вдигнах книгата си от масичката за кафе, където я бях захлупила предишната нощ. „Гордост и предразсъдъци“. Препрочитах я отново на всеки две или три години. Още когато Пол и аз бяхме заедно, му четях пасажи от нея на глас. Четох около час, загасих лампата в дневната и влязох в спалнята. Съблякох си халата, стъпих върху Ози (бе заспал на пода до леглото ми) и си легнах.
Втренчих се в тавана, обърнах се на една страна и после отново по гръб.
— По дяволите — промърморих аз и станах от леглото. Отново настъпих Ози, върнах се в дневната, вдигнах картичката и бавно се прибрах в спалнята.
Глава 12
Видях статията във вестник „Трибюн“, докато пътувах към центъра в четвъртък сутринта. Бе на трета страница в раздела за новини от градския живот:
Говорителят на зоологическата градина «Брукфийлд» обяви вчера, че са решили да погребат популярния хипопотам Гюс, който почина миналата събота, в гробището за домашни животни «Земя на въртящите се опашки» в югозападната част на Чикаго.
По този начин почитателите на Гюс ще имат възможност да се простят с него — обясни Хармън Браун, помощник-гледач в този зоопарк.
Датата на погребението не бе съобщена.
Смятаме, че погребението ще се състои след седмица, считано от тази събота — каза Меги Съливан, собственичка на гробището. — Ще бъде обикновена, но издържана церемония. Това е, което би искал Гюс.
Хипопотамът почина три седмици след четиридесет и първия си рожден ден. Екип от ветеринари ще му направи аутопсия по-късно през тази седмица. Служители твърдят, че е бил един от най-възрастните хипопотами, отглеждани в зоопарк.“
Бях доволна, че Меги се е успокоила, а и заради собственото ми душевно равновесие. Това щеше да спомогне за бизнеса и да отвлече вниманието й от кражбата на ковчега поне до погребението.
Прекарах почти цялата сутрин в съдебната зала на двадесет и втория етаж в сградата на Федералния съд със съдията Хари Уилсън. Бе сутрешното заседание за даване на показания и около залата се бяхме събрали дузина адвокати, чакащи да ги извикат за техните случаи. Някои препрочитаха пледоариите си, други преглеждаха вестници. Седнах на една от редиците с пейки в чакалнята. Докато ме извикат, прочетох отново добавката към завещанието на Маршал. Сравних четирите дати, определени за изпращане на цветя, с датите от компютърната разпечатка. Във всеки един от случаите цветята трябваше да бъдат доставени един ден по-рано от датата, на която бе отпечатана статията във вестника. За момент се обърках, но после нещата се проясниха. Бе очевидно.
Даването на показания започна в девет и половина сутринта. Най-накрая в десет и половина ме повикаха. Всичко продължи петнадесет минути, съдиите уважиха иска ми и наредиха на противника ми да донесе след петнадесет дни необходимите медицински изследвания.
Обадих се в офиса си от външен телефон близо до съда.
— Някакви съобщения? — попитах аз.
— Бени иска да обядвате заедно в един часа в бара „Двойно «Р».
— Обади се и му кажи, че ще бъда там. Имаш ли телефонния номер на Синди Рейнолдс?
Позвъних на Синди. Тя каза, че може да се срещне с мен след петнадесет минути край басейна в тяхната сграда.
— Ще се попека малко — обясни тя. — Утре снимаме край индианските дюни. Необходимо е да имам някакъв тен.
Синди се бе излегнала на шезлонг върху бетонния под около плувния басейн. Две деца се плискаха в плиткия край на басейна, а възрастен мъж с черна гумена шапка и зелени очила плуваше с бавно темпо. Жена на средна възраст, облечена в цял червен бански костюм, седеше на стол край далечната част на басейна, пушеше цигара и четеше евтино романче.
Синди бе с бял прилепнал бански костюм и слънчеви очила. Приближих един стол и седнах до нея. Слънцето печеше приятно.
— Животът на моделите е труден, а? — подсмихнах се аз.
Синди се засмя.
— Ще рекламираме екипировка за зимен каталог. Наредиха ми да се попека тази сутрин. Не повече от един час. Тази вечер всички манекени трябва да се срещнем в един мотел в Индиана. Снимките ще започнат утре сутринта. Може би ще отнемат около два дни.
— За какво са? — попитах аз. Тя се усмихна.
— Малко оскъдно, а?
Кимнах. Нагоре банският й костюм свършваше точно над зърната на гърдите й, а долната му част бе високо изрязана по хълбоците и много над пъпа й.
— Казаха ми, че не трябва да има видима разлика в тена. Не можех да легна тук гола. Каталогът е за «Карсонс». Не мисля, че те ще ме облекат в нещо по-разголено от това.
— Предполагам, че си права — отвърнах аз.
Синди се облегна назад и си сложи слънчевите очила.
— Какво е станало?
— Не съм сигурна — намръщих се аз. — В «Абът и Уиндзър» намерих файл за Ханаан. Разпечатката е само един лист със закодирани вестникарски статии.
— Вестникарски статии?
— Четири на брой. Всичките са от 1985 година. Прочетох ги миналата вечер.
— И?
— Едната е за теб.
— За мен? — Синди свали слънчевите си очила. — Какво означава това?
— Статията за конкурса «Мис Съединени щати». Същата, която е залепена в албума ти. Беше една от четирите статии, закодирани на листа.
