Пол), взех си чаша бяло вино от кухнята и влязох в дневната. Извадих пощенската картичка от куфарчето, запалих лампата и седнах на фотьойла.
Прочетох я отново. Значи се е върнал. След като бе провел ежегодния си едномесечен семинар в Станфордския университет за детективите в американската литература. „Ще си бъда вкъщи, когато ти получиш картичката. Може би?“ — Господи. — „С обич: Пол“ — Захвърлих пощенската картичка към прозореца с изглед към залива. Тя се удари в каучуковия храст и падна.
Пол Мейсън. Професор Пол Мейсън. Тъмнокосият, зеленоок млад познавач на американската литература. Бяхме се запознали миналото лято, точно след като Пол се бе преместил в Северозападния университет. Аз карах колелото си към сградите на Северозападния университет в Еванстън, следвана от Ози. Ози влезе да се изкъпе в езерото, аз седнах на речните камъни и гледах към водата близо до обсерваторията. Четях една криминална книга от Робърт Паркър, когато Пол ме заговори:
— Мога ли да седна на камъка до вас?
— Можете — промърморих аз, вдигайки поглед от книга та си.
Бе висок, загорял и както можеше да се съди по останалото извън синия му бански костюм, в отлична физическа форма. Бени Голдберг наричаше мъжките бански костюми „мраморни торби“. Не и в случай с Пол. Той гъвкаво седна до мен на камъка. Носеше авиаторски слънчеви очила и имаше елегантна черна брада.
— Прекрасен ден, нали? — каза той, повдигайки очилата на главата си, където те почти се скриха от гъстата му къдрава коса.
Погледнах към тъмнозелените му очи и кимнах. Аз бях облечена в това, което Пол по-късно описваше като мечтаната екипировка за мокро време: плътно прилепващо розово горнище на бански костюм и черни сатенени шорти, изрязани високо на бедрата. Бе удобно и просто облекло за един топъл следобед — или поне така си бях казала, когато се гледах тази сутрин на огледалото в спалнята.
— Наистина ли? — попита той.
— Кое да е истина?
— Тениската ти.
Тениската ми беше подарък от един доктор, с когото бяхме живели заедно почти една година, докато той стажуваше в болницата „Майкъл Рийс“. Той се бе върнал обратно вкъщи, в Кливланд, бе започнал частна практика. Предложи ми да се омъжа за него и да се установим в Кливланд. Но не ми беше дошло времето за това. Аз все още горях от желание за кариера. Постепенно спряхме да се срещаме след няколко епизодични пътувания през събота и неделя. На тениската ми имаше надпис:
„ВСИЧКО ТОВА… СЪЩО И ГЛАВА“
— Абсолютно — отвърнах аз, усмихвайки се. — Имам писмена декларация от мъжа, който ми я подари.
Той се усмихна.
— Обичате ли Спенсър? — заинтересува се той, посочвайки книгата, която четях.
— Всъщност харесвам Хоук — казах аз.
— Аз обичам Сюзан Силвърман.
— Значи вие сте любител на криминалното четиво?
— Трябва да бъда — отговори той. — Професионално задължение. Водя семинар в Северозападния университет за детективите в американската литература. Казвам се Пол Мейсън.
— Професор, а?
— По американска литература. Бях в университета в Лос Анжелос през последните шест години. Току- що започнах работа тук.
И двамата се загледахме по минаващата голяма яхта.
— Сама ли сте тук? — попита той накрая.
— Не — отговорих аз. — С приятеля си Ози съм.
— О — прокрадна се нотка на разочарование.
Изглеждаше прекалено добре. Загледах се в златната верижка на врата му.
— Той плува там. — И му показах Ози, който си играеше във водата.
Пол свали слънчевите си очила и се вгледа.
— Аха. — Усмихна се и се обърна към мен, вдигайки отново слънчевите си очила. — Жадна ли сте?
— Малко — отговорих аз.
— Наел съм къща на улица „Шеридан“. Хладилникът ми е пълен с бира. Мога да намеря вода за вашия приятел.
Погледнах към него за момент, а после присвих рамене.
— Звучи примамливо.
Отидохме в дома му. Аз получих бира, Ози — купа с вода. Съгласих се да се срещна с Пол за вечеря в италианския ресторант. След вечеря се разходихме покрай езерото и после се върнахме в къщата му, където след още две бири аз наруших едно от моите основни правила: „Никога да не лягам с мъж още при първата ни среща.“ Казах си, че някои правила са създадени, за да бъдат нарушавани. След две седмици бях преместила повечето от нещата си при Пол и прекарвах при него съботите и неделите.
Всичко ми допадаше в Пол Мейсън: какви филми харесваше („Ани Хол“, „Големият студ“, „Китайският квартал“), чувството му за хумор, любимите му автори (Джейн Остин, Уолъс Стивънс6), гладкото му мускулесто тяло, брадата му, очите му, усмивката му, миризмата му, неговата романтичност. За пръв път през живота си бях безумно влюбена. Еротичният волтаж между нас нарастваше с всяка измината седмица. Една вечер, по време на един тъп факултетски коктейл, ние се качихме горе и се любихме изправени в банята за гости. Докато се отпуснем на студения под, огледалото вече се бе замъглило.
През следващите почти осем месеца бе чудесно. И тогава това се случи. Обръщайки се назад, то ми прилича на сцена от любовен роман — клишетата навсякъде са еднакви. Всеки четвъртък Пол имаше часове от десет до дванадесет часа по обяд. Обикновено той ги провеждаше в къщата си и бе свободен следобеда. Реших да го изненадам романтично един четвъртък, когато съдебните заседания, определени за този ден, бяха отложени. Отидох в тях към дванадесет и половина часа на обяд, натоварена с голяма торба, пълна с френски франзели, сирене и бутилка с изстудено бяло вино. Щяхме да си запалим огън в камината и да си направим пикник на килима отпред.
На масата в трапезарията открих червен жакет и кожена чанта, а до тях екземпляр от „Моби Дик“. Спрях се за момент, но после, наивна докрай, реших, че часовете на Пол все още не са свършили. Сложих плика с продуктите върху кухненския шкаф, закачих палтото си на закачалката и оставих куфарчето си върху фотьойла в дневната. После чух шума от душа. И тогава ми просветна. Душът. Най-неприятният навик на Пол. Винаги се къпеше, след като се бяхме любили. Винаги. Можеше да е в четири сутринта, след като се бяхме върнали от парти и пийнали се бяхме любили полуоблечени на фотьойла. Пол винаги се добираше до банята, за да се изкъпе.
Качих се бавно по стълбите, болката ми се превърна в ярост, а после отново в болка. Влязох първо в спалнята, където уплашена колежанка с дълги руси коси намъкваше избелели сини джинси. Тя подскачаше на един крак, голите й гърди се поклащаха.
— Махай се от тази къща — казах аз.
Тя сграбчи блузата и обувките в едната си ръка, с другата закри гърдите си и притичвайки покрай мен, избяга надолу по стълбите.
Извадих куфара си от гардероба, сложих го върху леглото и отворих с трясък гардероба. Хвърлих в куфара блузите и джинсите си, пуловерите и бельото си. Върнах се до гардероба и с един замах издърпах всичките си дрехи. Заедно със закачалките им. Преметнах ги през ръка, наведох се и взех обувките си и сложих всичко това в куфара. През цялото това време — дори когато го проклинах под носа си, — знаех, че действията ми наподобяват сцена, която съм гледала в дузина долнопробни филми. Това ме караше да се чувствам още по-унизена и ядосана.
— Рейчъл, скъпа, ще ти обясня.
Обърнах се. Пол стоеше до вратата, мокър и гол, а кърпата бе преметната около раменете му. Той
