— Боб и аз бяхме искрено изненадани — обясни мисис Байрън. — Точно тази сутрин на закуска се чудехме дали бихме могли да си позволим да имаме дете, ако аз напусна работа. И тогава намерихме парите в този скрин.
Семейство Байрън се свързали с полицията в Еванстън по-късно през същия ден. Полицията взела временно скрина и парите, докато се провежда разследването.
— Проверихме нашите архиви — каза детектив Джеймс Моран — и стана ясно, че скринът е попаднал в наши ръце, след като градските власти са бракували един стар склад на улица «Чърч». Скринът е бил изоставено имущество. Ако не разкрием нещо неочаквано, ще върнем парите на семейство Байрън.“
— По дяволите, Синди може да е познавала този Барнет и двамата бизнесмени — каза Бени. — Всичко е много странно.
— Може би — промърморих аз. — Ще разбера дали Синди знае изобщо нещо за тези случаи.
Глава 11
Живеех на последния етаж на триетажна кооперация в парка „Ийст Роджърс“, само на няколко преки от кафене „Хартленд“, където Бени остави колата си. Той вървеше до мен. По пътя му разказах за телефонния си разговор с Кент Чарлс и съгласието си да се срещна с него в яхтклуба утре следобед.
Бени се намръщи.
— Нов случай, а? Може би. Ако питаш мен, мисля, че Кент се опитва да те вкара в леглото си. Отваряй си очите с него, Рейчъл.
— Не се безпокой, Бени. Аз съм голямо момиче. — Целунах го по бузата.
— Обади ми се утре, Рейчъл.
— Пази се, Бени.
Той се запъти надолу по улицата и се стопи в тъмнината, а аз се приближих до входната врата на кооперацията си. Първо пощата. Сметки от „Илинойс Бел“, „Маршал Фийлдс“, писмо от клуба „Харвард“ в Чикаго, вестник „Ню Йоркър“ и пощенска картичка от Сан Франциско. На предната страна на картичката се виждаше изглед от остров Алкатраз. Прочетох съобщението, написано на гърба с четлив и до болка познат ми почерк:
„Скъпа Рейчъл,
Извинявай, че изпуснах рождения ти ден. Семинарът свърши миналата сряда. Ще си бъда вкъщи, когато ти получиш картичката. Може би?
Прибрах пощата в куфарчето си, отключих външната врата и се качих на площадката на първия етаж. Ози сигурно ме беше чул, защото драскаше от другата страна на вратата на апартамента.
Ози е ловджийско куче. По-голямата част от деня той прекарваше със собствениците на кооперацията, Джон и Линда Бърнс. Джон свиреше на тромбон в Чикагския симфоничен оркестър. Допреди да роди първото си дете преди пет години, Линда бе социален работник. Имаха две деца: Кейти — момиче на пет години, и Бен — момченце на две години. Линда гледаше децата вкъщи, а Ози им правеше компания през деня. За всички нас бе прекрасна уговорка: аз намерих кой да гледа Ози през деня, а Линда имаше едно голямо приятелско куче, което й помагаше да се грижи за децата. Ози харесваше всичкото това внимание, което му оказваха.
— Рейчъл? — Гласът на Линда звучеше приглушено иззад вратата.
— Аз съм.
Ключалката на вратата прещрака два пъти и тогава Линда я отвори. Ози се втурна иззад Линда, подскочи и сложи нежно предните си лапи на ръцете ми.
— Хей, Ози, приятелю, какво правиш?
Ози ме лизна по дясната буза и после застана пред мен, махайки с опашка.
— Всичко добре ли мина днес? — попитах Линда.
— Прекрасен ден — каза тя. Линда бе облечена с червена рокля, дългата й черна коса бе завита на върха на главата й около празна кутия от сок. — Заведох децата и Ози надолу по брега. На Ози му хареса. Прекара цялата сутрин във водата.
Тя погали кучето по главата.
— Права ли съм, Ози?
Той размаха опашка два пъти.
— Заспали ли са децата? — попитах аз.
— Бен да. Кейти — не знам. Днес тя ти рисуваше картинка и каза, че ще те изчака да се прибереш.
— Нека я видя. Имаш ли нещо против?
— За бога, не. Влизай вътре.
Влязох в нейната стая. Тя си бе в леглото, обърната към стената, и си бе лапнала палеца. Бе полузаспала. До възглавницата й се виждаше рисунка с флумастер на момиче с куче. Наведох се над нея и нежно я целунах по нослето.
— Здравей, сладка — прошепнах аз.
Кейти бавно се обърна по гръб.
— Здравей, Рейчъл — каза тя сънено с палец в уста.
— Майка ти ми каза, че си ми нарисувала специална картина.
Кейти бавно кимна с глава, а очите й се отвориха.
— Тази ли е? — попитах аз и вдигнах рисунката.
Кейти кимна отново.
Седнах на ръба на леглото.
— Прекрасна е, Кейти. Обичам те. Благодаря ти.
Кейти се усмихна и извади палеца от устата си.
— Ще я закачиш ли в офиса си, Рейчъл?
— Разбира се. Това е първото нещо, което ще направя утре сутринта. До другите ти рисунки. И на всеки ще разказвам, че моята специална приятелка Кейти ми ги е нарисувала.
— Написах името си върху нея — „Кейти“. Виждаш ли?
— Да. — Наведох се отново, целунах я по челото и после се изправих. — Благодаря ти, скъпа. Лека нощ.
— Лека нощ, Рейчъл. — Тя отново пъхна палеца в устата си.
Върнах се в хола с рисунката на Кейти.
— Не беше заспала — казах аз, показвайки й рисунката.
Линда се усмихна.
— Оркестърът на Джон в зала „Равиния“ ли свири? — по питах.
— Всяка вечер тази седмица.
— Хайде, Ози. — Той се изправи. — Ще се видим утре, Линда.
— Лека нощ, Рейчъл.
Ози и аз се изкачихме още два етажа до апартамента ми. Сложих куфарчето си върху шкафа, събух обувките си и отидох в кухнята, където Ози ме чакаше да го нахраня.
— Гладен си, а?
Той размаха опашка.
Извадих две консерви с кучешка храна и ги изсипах в купичката му. Надробих шепа хляб и сложих яденето му на дървения под.
— Добър апетит. — Потупах го по гърба.
Отидох в спалнята, облякох си боксьорския халат в златно и лилаво (подарък за Деня на влюбените от
