също съм в този подкомитет. — Кент се усмихна. — Плащаме всички сметки на адвокатите не по-късно от тридесет дни, без да задаваме въпроси.
Замислих се. Това би означавало всеки месец да получавам лесно изкарани хиляда долара в продължение на години. „Ботълс и Канс“ бяха като една годишна рента за всеки участващ адвокат.
— Къде е уловката? — попитах накрая.
Кент се усмихна.
— Няма такава. Честно. Рейчъл, бихме искали да ни помогнеш. Ако ти не поемеш този клиент, ние просто ще трябва да го насочим към друг адвокат.
— Господи, противна ми е даже мисълта за този случай.
— Струва си да се заемеш с тази синекурна работа, Рейчъл. Това са лесни петнадесет хиляди на година.
— Кой е клиентът?
— Бутилиращата компания „Маунд сити“.
— В Сейнт Луис ли? — попитах аз.
— Да. Ти си оттам, нали?
— Опитваш се да ме изкушиш, а? — усмихнах се аз.
— Страшно.
— Почакай. Все още не съм казала „да“. Имаш ли досието на тази компания?
— Разбира се. Ще кажа на моето момиче да ти го изпрати утре.
— Твоето какво?
— Извинявай. — Кент се засмя. — Моята секретарка.
— Така е по-добре.
Зададох няколко въпроса на Кент за бутилиращата компания „Маунд сити“, а после обсъдихме сегашното състояние на нещата в „Ботълс и Канс“.
Кент посочи празната ми чаша.
— Още една?
— Не, благодаря. Трябва да се връщам в офиса си.
Кент погледна часовника си.
— Имам среща в шест часа. Събрание на директорите на аквариума „Шед“. Сигурно ще свърши до седем. Имаш ли планове за вечерта?
— Да. Все пак ти благодаря.
Кент се усмихна.
— Може би някой друг път.
— Разбира се. Ако реша да представлявам тази компания, ти и Кал може да ме водите на вечеря и да ме просвещавате за този случай. — Струваше си от самото начало да установя нашите отношения само като професионални.
— Мога ли да те откарам до офиса ти? — попита Кент, когато и двамата се изправихме.
— Не, благодаря. В час-пик стигам по-бързо до офиса си оттук пеша, отколкото с кола. Това е и тренировка, нали?
— Изглеждаш във великолепна форма — направи ми комплимент Кент, докато минавахме през основния ресторант на път за изхода.
Пред яхтклуба едно от момчетата, грижещи се за колите на гостите, докара червения мерцедес на Кент. Подаде му ключовете.
— Днес обядвах с Харлан Додсън — каза Кент. — Той ми съобщи, че имало някаква тайна, засягаща завещанието на Маршал. С това ли се занимаваш?
— Просто изпълнявам някои формалности — отвърнах аз неясно.
Кент се приближи.
— Харлан е истински ядосан на Измаел, че те е включил в този случай. Сигурно той е подготвил завещанието, а е суперчувствителен, ако някой се опитва да поправя негови дела. — Кент се засмя. — Това е просто приятелски намек.
— Благодаря ти, ще го имам предвид.
Той обгърна талията ми с ръка. Чувствах мириса на мускусния му парфюм.
— Ако си затруднена за този случай, с радост ще ти кажа какво знам за Греъм. Прекарали сме заедно стотици часове по време на пътуванията ни извън града. Може би знам повече за този мъж, отколкото собствената му съпруга. Ако мога да ти помогна, позвъни ми.
Почти бях решила веднага да го попитам за Ханаан, но се отказах засега. Вече бях разказала на Бени, а не трябваше да съобщавам на никого.
— Благодаря ти. Ще ти се обадя, ако имам въпроси.
Мери бе напечатала бележките за четирите вестникарски статии, отбелязани в компютърната разпечатка. Прочетох ги, докато пътувах към къщи.
Слязох на спирка „Морз“ в парка „Роджърс“, като все още мислено си повтарях статиите: конкурс за красота, фатална самолетна катастрофа, неприятна печатна грешка и скрито съкровище в употребяван скрин. Мисля, че долавях смисъла на всичко това на моменти, но все още не можех ясно да го формулирам.
Почуках на вратата на хазяйката си. Нямаше никой вкъщи. Седем часът бе. Вероятно Линда разхождаше децата и Ози. Оставих бележка на вратата и се качих горе в апартамента си.
Вътре бе много задушно и аз отворих няколко прозореца. Пуснах кухненската мивка и сложих да се мие една маруля, а аз отидох в спалнята, за да се преоблека. Дължах на родителите си писмо. Щях да го напиша тази вечер.
Режех салатата, когато Линда почука на вратата. Ози бе с нея.
Линда влезе в кухнята.
— Никога няма да се сетиш кой се отби тук днес преди един час — каза тя.
— Кой?
— Самият мистър Прекрасния. Професор Мейсън. — Тя насочи погледа си към тавана. — Бе учтив като бойскаут.
— Видях го днес в офиса си.
— Е, и?
— Иска да опитаме още веднъж.
— И?
— Не знам — отвърнах аз, докато режех домати в салатата. — Той почти ме молеше. Това ме обърква.
Отворих една консерва от риба тон. Натиснах капака, за да изтече мазнината и изсипах половината върху салатата.
— Знаеш ли, може би не е толкова лош — рече Линда. — Постави се на негово място. Ако наистина е пораснал, се чувства ужасно от това, което е направил.
— Ще си помисля.
— Добре е за теб, Рейчъл. Само бъди внимателна.
— Не се притеснявай.
— Пол остави това за теб — каза тя и ми подаде голям кафяв плик. — Каза, че си знаела за какво става дума.
Глава 14
След като привърших вечерята и измих съдовете, отворих кафявия плик и извадих тънка купчина от фотокопирани страници, прихванати с кламер в горния ляв ъгъл. Към тях Пол Мейсън бе прикачил бележка:
„Скъпа Рейчъл,
Това е брошурата, за която ти говорих. Фотокопирал съм я от колекцията редки книги в библиотеката на
