— Същото искам да знам и аз. Тази сутрин някой се е опитал да ограби още един гроб в гробището на Меги.
— Проклетия! — Бени стана прав и започна да се разхожда. — Какво, по дяволите, правеше ти в метрото?
Обясних му всичко — за личните обяви във вестник „Ридър“, за пътуването в метрото, за проследяването на онзи мъж до гаража на жилището на Синди. Разказах му и за кражбата на речника на Маршал, и за брошурата „Лотарията на Ханаан“, за търсенията на Тайрън Хендерсън около компютърния файл с име Ханаан. Усетих голямо облекчение, когато му разказах всичко това.
— Леле — каза накрая Бени. — Ти наистина ли мислиш, че е имало лотария от типа на Ханаан? — попита той.
— Виж, нещо определено е имало, Бени. Мисля, че имам парчетата от мозайката. Но все още не знам кой е взел ковчега. Или защо. Или кой е влязъл в апартамента ми.
— Защо се задълбочаваш толкова?
— Само като си помисля, че Измаел Ричардсън първи ще чуе всичко това. Имам среща с него в понеделник сутринта. Ще ми направиш голяма услуга, ако не споменаваш на никого за това, което ти разказах.
Бени стоеше прав и се усмихваше. Направи жест, сякаш затваря с цип устата си.
— Чуй, прекарала си ужасен ден. Трябва да освободиш мисълта си от тази история. Някой в „Сидли и Остин“ ми разказа за нов мексикански ресторант на улица „Пилзен“. Правят пълнени люти чушки, които те докарват до настроението да пееш „Айда“.
Усмихнах се.
— Звучи като една от най-големите заплахи за човешкия живот.
— Хайде да се срещнем в седем? — попита Бени.
Поклатих отрицателно глава.
— Искам просто да се прибера вкъщи довечера.
Бени ме погледна с тъжни очи.
— Разбирам. Какво ще кажеш да обядваме утре?
— Окей.
— Идеално. Ще те взема на обяд. По-добре да се наспиш тази вечер, Рейчъл.
— Това мисля да направя.
Аз станах.
— Господи, Бени. Чувствам се ужасно заради Синди.
— Знам. — Той поклати глава и положи ръка върху рамото ми. — По съшия начин се чувствам и аз.
Небето бе навъсено, когато слязох от метрото на авеню „Морз“ Прегледах няколко списания на щанда за вестници край спирката, докато чаках дъждът да понамалее. На касовия апарат бе залепена обява за лотарията на Илинойс:
„ЛОТАРИЯТА — НИЕ МОЖЕМ ДА ПРОМЕНИМ ЖИВОТА ВИ… ЗАВИНАГИ.“ Втренчих се в надписа. А защо не? Купих два билета. Сложих ги в портмонето си и се отправих към изхода. Навън дъждът се бе усилил. Продавачът на вестници ми каза, че ще има силна гръмотевична буря до полунощ. Извадих вестника, сложих го над главата си и излязох на дъжда.
Докато стигна до апартамента си, блузата ми стана вир-вода, а обувките ми се намокриха. Събух ги пред входната врата, съблякох дрехите си в антрето и влязох във всекидневната. Изслушах телефонните съобщения, записани от телефонния секретар, докато мятах дрехите си на облегалките на кухненските столове: „Рейчъл, обажда се майка ти да те чуе. Скъпа, утре цял ден сме си вкъщи. — Трак… — Обажда се Пол, Рейчъл. Просто искам да разбера дали си добре. Ще ти се обадя по-късно… Трак…“ Записаните съобщения завършваха със сигнала „свободно“, тоест последният обадил се не бе оставил съобщение.
Влязох в банята и си взех един душ. Дълго стоях неподвижно под водните струи, опитвайки се да не мисля нищо.
След душа си облякох боксьорския халат и боса отидох в кухнята. Извадих си бира от хладилника, загледах я за момент, а после я пъхнах обратно и извадих една чаша от шкафа. Сложих си четири кубчета лед и си сипах водка.
Прозявайки се, влязох в хола, включих телевизора, тръшнах се на фотьойла, като разплисках водка в скута си.
— По дяволите — промърморих аз и загледах новините.
Водещият се шегуваше с говорителката за времето, която се извиняваше за дъжда — очевидно заради шегата, че тя не само разказва за времето, но го и предизвиква. Тя обеща утре да е слънчево, а водещият я попита дати ще ходи на „Дъбовия плаж“. Прекъснаха ги заради една реклама.
Когато водещият отново се появи на екрана, бе сам — момичето за времето бе издърпано от екрана в усмирителна риза. Водещият вдигна поглед от листите си със сериозен израз:
— Резюме на тазвечершните водещи новини. Компанията „Трибюн“, собственичка на клуба „Чикаго кубе“, отрича репортажа във вестник „Чикаго сънтаймс“, че планира да мести тима във Финикс, Аризона… Обитателите на сградата „Крайбрежна кула“ все още са шокирани от днешната смъртоносна експлозия в апартамента на бившата кралица на красотата Синтия Рейнолдс… Отборът „Чикаго кубе“ победи с пет на два „Доджърс“ на игрище „Ригли“ днес следобед. Отборът „Уайт сокс“ играе тази вечер в Оукланд… Гледайте филма „Семейна вражда“ с Ричард Доусън в главната роля веднага след новините. Приятна вечер.
Станах и изключих телевизора.
Допих питието си на екс и се върнах в кухнята да си сипя още. Като се връщах от кухнята, проверих двойнозаключващата се брава на входната врата. Отидох до видеото и пуснах „Най-големите хитове на «Тъмптейшънс»“.
Като сядах обратно на дивана, небето изведнъж просветна и тресна гръмотевица. Капките на дъжда удряха като сачми по прозореца. Помислих си за Ози, който бе при ветеринарния лекар. Как бих искала той да е с мен тази вечер.
Я се стегни, Рейчъл! Голямо момиче си. Може би на света има нещо като съвпадение. Може би пък човекът от метрото, когото бях проследила, наистина живее в тази сграда. Може би газовата експлозия в апартамента на Синди е само нещастен случай. Ако се абстрахираме от кражбата на ковчега и личните послания на Ханаан, от смяната на плика в метрото, от претърсването на апартамента ми, от втория опит за грабеж на ковчег, странната добавка към завещанието на Греъм Маршал може наистина да има смисъл. И ако приемем, че Меги Съливан казваше истината (бях склонна да и вярвам). Но аз не можех да елиминирам кражбата на ковчега или посланията на Ханаан, или инцидента в метрото и всичко останало. Не можех вероятно да елиминирам и газовата експлозия. Щом те са успели да убият Синди.
Загледах втренчено телефона, мислейки за Пол. Но ако му се обадех и му разкажех за смъртта на Синди, за опита за грабеж на ковчег, той щеше да бъде възхитен от възможната връзка с Ханаан. А аз не бях в настроение да слушам заключенията на Пол и да обсъждам възможните решения. Не тази вечер. Бях почти приключила със задачата за Ханаан. Щях да разкажа на Измаел в понеделник какво бях открила и да оставя в негови ръце по-нататъшното развитие на случая. Той можеше да реши дали да се обърне към полицията. Освен това и така бях казала твърде много на Пол.
Наблизо удари гръмотевица. Загледах се в телефона. Не бях в настроение да изслушам още една възхвала от майка ми за доктор Джеръм Кетценщайн, последния от прекрасните еврейски доктори, които ми избираше за съпрузи. Този беше уролог и аз трябваше да се срещна с него на вечеря в къщата на родителите ми на празника Рош Хашана12. Майка ми каза, че имал ясно изразени черти, което вероятно означаваше, че носът му е с размерите на планината Рушмор.
Гръмотевичната буря се усили. Прозорците на апартамента потреперваха от поривите на дъжда и вятъра. Свих колене към брадичката си. Пиех водка и слушах шума на бурята.
Вероятно съм задрямала, защото внезапно се събудих. Погледнах към часовника: показваше един часа и десет минути след полунощ. Бурята бе отминала и тишината бе заплашителна. Осъзнах, че съм сама в апартамента и че съм се събудила от шума на стъпки по площадката на задното стълбище.
Глава 24
