— Накрая все пак ще трябва да се срещнеш с тях. Не можеш да стоиш мъртва завинаги.
— Знам това.
— Кой би искал да те убие?
— Не знам.
— Имала ли си странен клиент или такъв, който обича насилието? — попитах аз.
Синди се замисли за момент и после тръсна глава.
— Не. Такъв не.
— Може да е само съвпадение, но аз проследих един мъж до твоята сграда преди две нощи.
Синди се наведе напред.
— Какво искаш да кажеш?
Трябваше да й разкажа за „Лотарията на Ханаан“, за личните обяви във вестниците „Ридър“ и „Трибюн“ и за мъжа, когото проследих до нейната сграда. Скоро можех да почна да пиша сценарий по тази история. Но животът на Синди зависеше от това и тя имаше право да узнае какво става.
Синди изпъшка.
— Боже мой.
Казах:
— Може да е само съвпадение. Но може и да не е. Сигурно си мислят, че знаеш нещо за Ханаан.
Замълчах за момент.
— Стават и други странни неща.
— Какви?
— Някой се опитал да открадне още един ковчег от гробището за домашни животни. А вчера някой е влизал в апартамента ми.
Разказах й как са дрогирали Ози и че някой е претърсвал моите неща.
— Ози е добре — казах аз. — Слава тебе, Господи, мога да си го взема утре сутринта. Но всичко това е свързано с Ханаан.
— Какво смяташ да правиш?
— Не знам. Вчера просто исках да се отърва от случая. Бях в такова настроение. Но сега… това би означавало още една възможност.
Погледнах към часовника и станах.
— Хайде да спим. Почти три часът сутринта е.
Прозях се и се протегнах.
— Леглото ми е с кралски размери. Спи при мен.
Синди стана.
— Благодаря ти, Рейчъл.
Тя ме целуна.
— Ти бе единствената, към когото си помислих да се обърна. Излязох от „Хаят“ и бродих по авеню „Мичигън“, като се заглеждах по витрините на книжарниците и на магазините за дрехи. Гледах два филма за кунг-фу в едно от онези ужасни кина в квартал „Луп“. Бях отвратена. Неудобни столове, плъхове пробягват между редовете. Излязох от киното, намерих адреса ти в телефонния указател и се опитах да ти позвъня, но телефонът ти не работеше. Дори не знаех дали ти си онази Голд, но реших да опитам. Не знаех къде другаде да отида.
— Радвам се, че дойде, Синди. Господи, колко съм щастлива, че си жива.
Погледнах към часовника, докато си лягах.
— Телефонът още ли не работи? — попита Синди.
— Бурята сигурно е прекъснала телефонните линии. По улицата има съборени големи дървета.
Погледнах през задния прозорец. Камион на телефонната компания „Илинойс Бел телефон“ бе спрял на улицата, а оранжевата му лампа се въртеше бавно.
— Рейчъл?
— Да? — Почти бях заспала.
— Да си мъртъв е наистина депресиращо.
— Е и?
— Бях истински шокирана, като изслушах тридесетсекундната информация за живота си по телевизията. „Мис Илинойс“, трето място в конкурса за „Мис Съединени щати“, а сега модел на хонорар. И високоплатена проститутка, добавих аз. Докато седях на тъмно в онова ужасно кино, се замислих за живота си. Синди, казах си аз, трябва да промениш нещо. Ами ако наистина умреш, това ли ще е всичкото, което трябва да кажат за теб? Отчитам, че ти си различна, Рейчъл. Ти си адвокатка. Професионалистка. Разбираш ли?
— Да.
— И така, казах си аз, трябва да се промениш. Твърдо съм решила да се запиша в правния факултет, Рейчъл. Или нещо такова. Не искам повече да изпадам в глупаво положение. Трябва?
От звука на гласа й съм заспала.
Синди се събуди след час, като викаше:
— Не, не, не!
Прегърнах я през раменете и тя спря да вика. Синди се притисна към мен. Държах я за ръка, докато конвулсиите преминаха и дишането й стана ритмично като при дълбок сън.
Глава 25
— Писмо ли пишеш?
— Бележки — отговорих аз, вдигайки поглед от кухненската маса. Бе събота сутрин. Синди се бе облегнала на вратата със скръстени ръце. Все още носеше тениската ми.
— Водя си бележки за разследването на Ханаан — обясних аз. — Записвам си всичко, което се е случило. Днес следобед ще отида в офиса си, за да ги издиктувам по диктофона. Искам да съм сигурна, че съм записала всичко. — Присвих рамене. — За всеки случай.
— За какъв случай?
Поклатих глава.
— И аз не знам точно. Просто за всеки случай, ако нещо стане.
Синди влезе боса в кухнята.
— Аз наистина съм уплашена — каза тя и издърпа един стол, за да седне.
— Аз също — казах и оставих настрани молива си. — Може пък наистина да е имало изтичане на газ в апартамента ти. Може би — но не е много вероятно. Съществува и възможността да са преследвали приятелката ти Анди. Или онзи счетоводител. Но откъде са могли да узнаят, че тези двамата ще ходят в дома ти? Дори и да са го разбрали, как са могли да организират толкова добре фалшива газова експлозия? Нещо не е наред. По-вероятно са преследвали теб.
Синди потръпна.
— Господи, настръхвам от страх.
— И аз — допълних. — Искаш ли кафе?
— Това звучи приятно. Все пак колко е часът?
— Десет сутринта.
Отидох до кухненския шкаф, извадих една чаша и сипах кафе.
— Искаш ли да закусиш?
— Бих искала.
— Имам четвъртинка мляко. Обичаш ли палачинки?
— Обожавам ги. Да ти помогна ли?
— Не.
Обожавах да готвя, въпреки че не го правех често. Да направя тесто за домашни палачинки значеше да не мисля за Ханаан поне за кратко време. Освен това и двете се нуждаехме от силна храна, която да ни повдигне духа.
