Скочих от дивана. Определено имаше някой на задното стълбище. Отправих се към предната врата, за да избягам. Посегнах към дръжката на вратата и замръзнах. Ами ако ме причакваха от другата страна на вратата? Те? Кои бяха те? По гърба ми потече струйка пот. Помислих си за Ози, а после си спомних, че все още е при ветеринаря. По дяволите.
Да се обадя на полицията. Втурнах се в дневната и грабнах слушалката. Нямаше никакъв сигнал. Взех жицата и я проследих до стената. Не беше скъсана. Някой чукаше на задната врата. Опитах се да не дишам шумно.
Влязох на пръсти в тъмната кухня. Чукането се усили. Отворих горното чекмедже и бръкнах. Ръката ми тършуваше в тъмното, докато извадих тежкия чук. Някой блъскаше по задната врата. Приближих се до нея. Ръката ми, държаща чука, трепереше.
Вдигнах чука, поех дълбоко въздух и попитах:
— Кой е?
— Отвори, Рейчъл. — Това бе женски глас. — Аз съм.
— Кой?
— Синди. Синди Рейнолдс.
— Синди?
— Да. Моля те, пусни ме да вляза.
Кипнах. Това сигурно бе сън.
— Предполага се, че ти си мъртва.
— Знам. Но не бях аз. Пусни ме да вляза и ще ти обясня.
— Сама ли си?
— Обещавам ти. Пусни ме да вляза, Рейчъл. Уплашена съм до смърт и тука вън ще хвана пневмония. Мокра съм до кости.
Отключих вратата и държейки чука с другата ръка, натиснах дръжката. Поех дълбоко въздух и отворих изведнъж.
Синди стоеше боса с приведени рамене, осветена от жълтата светлина на фенерчето. Косата й бе залепнала за главата, а дрехите й — памучна тениска и джинси — бяха подгизнали. В ръка държеше сандалите си. Тя ме погледна, очите й бяха пълни със сълзи, а устните й трепереха.
— Влез и ми разкажи — казах спокойно и й подадох ръка.
— О. Рейчъл. — Тя се отпусна в ръцете ми, подсмърчайки.
Стояхме на вратата. Синди ме прегърна и отпусна глава на раменете ми.
Най-накрая тя вдигна глава.
— Цялата те измокрих — каза тя усмихната.
— Няма нищо. Но следващия път ми се обади по телефона, когато решиш да се връщаш от небитието. Едва не получих удар.
Синди се усмихна през сълзи и избърса с опакото на ръката си носа.
— Хайде — казах аз. — Ела да се преоблечеш с нещо топло и сухо. — Тогава коя е тя? — попитах аз.
Синди бършеше с кърпа косата си. Бе облякла старата ми сива риза и чифт бели чорапи.
— Анди Хебнър. Познавам я от няколко години. Тя бе дипломантка в Чикагския университет, но също работеше и като момиче на повикване. Тя имаше един клиент — счетоводител от „Купърс и Лайбърнд“. Но и двамата — и Анди, и мъжът — живееха в една и съща сграда, на един и същи етаж. Мъжът бе женен. Той не искаше да рискува жена му да го види как влиза в апартамента на Анди. Затова те винаги ходеха някъде. Тя се виждаше с него веднъж месечно и наемаше понякога апартамента ми.
Синди въздъхна.
— Тя бе с него сутринта, когато това се е случило.
— Ти кога разбра?
— Около три часа следобед. Връщах се от рекламните снимки в Дюните. Работата ни отне два дни. Когато пристигнах, около сградата имаше полицейски кордон. Бе пълно с пожарни и полицейски коли и линейки. Попитах един полицай какво се е случило. Каза ми, че е имало експлозия на осемнадесетия етаж. Не поиска да ми съобщи нищо друго. Един от зяпачите ми разказа, че санитарите изнесли две тела в ужасните черни пластмасови чували. Аз минах по-назад, погледнах нагоре и едва не припаднах, като ги видях да сочат към прозореца ми. Избягах бързо от дома. Бях зашеметена, Рейчъл. Можеш да си представиш.
— Къде отиде?
— Стигнах до небостъргача „Хаят Риджънси“ и се качих до фоайето на последния му етаж. Гледах през прозореца към апартамента си. На бара имаше телевизор. Бях във водещите новини по местните канали. Показаха снимки на сградата и дори клипове от конкурса. Слязох във фоайето и си купих вечерните вестници. И тогава се изплаших.
— Защо?
— Ами цялата тази история за изтичането на газ. Това на истина ме уплаши.
— Не те разбирам.
— Не можеше да има теч на газ, Рейчъл. Повече от година фурната ми не бе свързана с газопровода.
— Ти се шегуваш.
Синди поклати глава.
— Преди няколко години имах проблеми с нея. Междувременно използувах тостера и микровълновата печка. Най-накрая извиках техник и той ми каза, че ще ми струва двеста долара, за да отстрани повредата. Казах му, че не използвам газовата фурна и да не я поправя. Той ми обясни, че е твърде опасно да я оставям така, защото контролната лампичка не свети, а изтича газ. Платих му 40 долара, за да прекъсне газопровода към апартамента ми. Той затвори връзката с главния газопровод, който е зад асансьора. Оттогава, повече от година, не е имало течове на газ.
Намръщих се.
— Каквото и да е било, успели са да измамят пожарникарите.
— Знам — каза Синди и потръпна. — Щом са толкова добри, ще успеят и да ме намерят.
— Как изглеждаше тя?
— Кой?
— Приятелката ти, Анди. — Руса, висока, красива.
— Каква прическа имаше?
— Подобна на моята… но малко по-къса.
Замислих се за момент.
— Вероятно си в безопасност. Поне за няколко дни. Който и да го е направил, мисли, че си мъртва. Полицията също смята така — което означава, че никой в сградата не им е казал нещо по-различно. А какво ще кажеш за портиера?
— Не би могъл да ги види.
— Защо не?
— Те винаги идваха през гаража, така че никой да не ги вижда заедно. Аз им казах комбинацията от гаражната врата, за да могат да влизат, без да минават покрай портиера.
Кимнах разбиращо.
— Никой няма да знае, че не си ти, докато не получат зъбните отпечатъци. Това значи поне до понеделник. Ти не си толкова спешна, колкото мъжът. Ченгетата нямат причина да не мислят, че твоето тяло е в моргата.
Синди потръпна.
— Боже мой!
— Искаш ли да пийнеш нещо? — попитах аз.
— Не, благодаря.
— Защо не отиде направо при ченгетата?
— Предполагам, че се паникьосах. А и не исках да обяснявам за Анди и защо тя е в моя апартамент. Не знам, когато си проститутка — тя потръпна, — избягваш ченгетата.
