я убие. Дори не доказва, че някой се опитва да я убие. Може наистина да е имало изтичане на газ. Синди е платила на някакъв мъж да прекъсне газопровода. Може би той не си е свършил работата. Или някой на етажа е пипал главния газопровод и без да иска, е отворил връзката към фурната на Синди. Би могло да се случи и това.
— Какво ще кажеш за всичко останало? — попита Синди.
— Някои неща могат да се обяснят — присвих аз рамене. — Някои не могат. Все още. Кражбата на ковчега. Съобщенията във вестниците „Ридър“ и „Трибюн“. Смяната на пакета в метрото. Мъжът в комбито, който влезе в сградата „Крайбрежна кула“.
Усмихнах се безмълвно.
— Втората кражба на ковчег. Откраднатият речник. Претърсването на апартамента ми.
— Прекрасно, Рейчъл — каза Бени. — Радвам се да чуя, че няма много неясни неща. Какво смяташ да правиш?
— Не знам — присвих аз рамене. — Ще измисля нещо.
Бени се опита да сподави едно оригване.
— Господи — изпъшка той.
— Не изглеждаш много добре.
— Намерих си майстора.
— Коя е тя?
— По дяволите, това не е жена, а храна. — Бени се облегна на дивана. Погледна към неотворената кутия с бира и притвори очи. — Всъщност не бих я нарекъл храна.
— Какво бе то? — позаинтересувах се аз.
Бени потръпна.
— Димящи факли. От онази гостилница, дето я отвориха в Холстед. Цялата ми храносмилателна система е дала сигнал за тревога от полунощ.
— Какви са тези димящи факли? — попита Синди.
Той изпъшка.
— Твърди се, че са задушени свински наденички. Но трябваше да видиш тези неща. Само Господ знае какво има в тях.
— Лошо, а? — изхили се Синди.
— По-лошо. Чувала ли си за трайф?
— Не.
— Това е обратното на кошер13 — обясни Бени, като сподави още едно оригване.
— Тези димящи факли са мегатрайф. Ако един евреин изяде четири от тях наведнъж, ще му порасне нов препуциум. След като изядох две, се почувствах като токсичен отпадък.
— Доколкото разбирам, не си падаш по това мексиканско място, а?
— Аха. Не го споменавай. Не бих могъл да поема нищо по-силно от магнезиево мляко.
Бени стана от дивана.
— Извинете ме, дами. Дебелите ми черва подават сигнал SOS.
Всички решихме да пропуснем обяда. Синди и аз не бяхме огладнели още от закуската, а стомахът на Бени подаваше зловещи сигнали. Направих му чаша слаб чай, а после той ни откара до центъра с колата си. Исках да отида в офиса си, а Синди трябваше да си купи някои дрехи и перуки.
Бе приятен августовски следобед. Небето бе тъмносиньо и езерото блестеше на слънчева светлина, докато пътувахме по крайбрежната улица. Футболът се радваше на успех по всички игрища покрай авеню „Монтроуз“, а испанските семейства се събираха на дузини около гриловете за барбекю покрай парка. Далече на юг бегачите за здраве и велосипедистите се движеха бавно по пътя, където той навлизаше в пристанището.
Синди ми посочи платноходките и яхтите, леко поклащащи се в пристанището.
— Веднъж имах клиент, който ме заведе на яхтата си и плавахме с вдигнати платна — каза тя. — Плати ми двеста долара, за да му чета стари писма от негова приятелка от колежа и да го гледам как мастурбира. Много странно.
— Аха — рече Бени. — Ние винаги се опитваме да плуваме срещу течението, постоянно се връщаме в миналото.
Той ме погледна втренчено в огледалото за обратно виждане.
— Не е зле — съгласих се аз. — Не е велико, но не е лошо.
Зад изхода „Фулъртън“ крайбрежната улица имаше странно разширение към небостъргачите на авеню „Мичигън“. Небостъргачът „Джон Хенкок“ се извисяваше напред като топ в шах за гиганти. Движението се забави при плажа „Оук стрийт“. Бени започна да пъшка.
— Господи, погледни тези деца — изрече той.
— Забрави ги, Бени — му каза Синди. — Познавам този тип мъже. Всичкото, което те искат, са наркотици и ексцентричен секс.
Бени изпъшка отново.
— Кокаин и робство. И така цял живот.
Той остави колата си в обществен гараж близо до офиса ми. Синди отиде по магазините за дрехи, черна перука, слънчеви очила, а Бени доброволно тръгна с нея да й прави компания. Уговорихме се да се срещнем в офиса ми в шест часа.
Моят офис се намира в една от старите сгради в квартала. Най-големите наематели — юридически и счетоводни фирми — го напуснаха и се преместиха в тавански помещения в новите бляскави небостъргачи на улица „Ласал“. Повече от половината помещения не бяха заети. Делях етажа си с програмисти, възрастен лекар на свободна практика и три женски счетоводни фирми. Техните офиси бяха тъмни в събота следобед.
Влязох вътре и отворих прозореца да проветря. Мери бе напечатала черновата ми за съдебната реч, която бях приготвила в петък. Имаше шест дни, докато почне процесът, а тя се нуждаеше от доста преработка. Сложих касета в диктофона, обърнах се към прозореца и започнах да диктувам. Спрях след второто изречение и пренавих касетата, казвайки си, че защитната реч може да почака.
Трябваше да издиктувам бележките си за Ханаан. Откъде да започна? От гробището: моята първа среща с Меги. Не, по-добре да започна от самото начало. Срещата ми с Измаел Ричардсън. Като диктувах, можех да си припомня всичко. Някъде тук трябваше да е решението на проблема. Включих диктофона и започнах отначало.
Един час по-късно телефонът иззвъня. Бе Меги Съливан.
— Как вървят приготовленията ти за погребението?
— Ще започнат да копаят в понеделник, дете. Намерих дърводелец за ковчега. Обеща, че ще бъде готов до четвъртък. Ще натоварят Гюс в петък сутринта и ще го докарат на камион с желязна каросерия.
— Направиха ли му аутопсия? — попитах аз.
— Още не. Ще го оставят да се размрази през уикенда и ще започнат в понеделник.
— Ще дойда в събота за погребението.
— Ще се радвам. Но ела по-рано. Ще има много хора.
— Предполагам, че последната нощ е било спокойно.
— Да. Тази сутрин намерих стария Върн заспал в стаята на покойника.
— Добре. Слушай. Не знам точно къде се намира този ковчег, но мисля, че знам какво има в него. Би ли наминала покрай офиса ми? Ще бъда тук до шест часа.
— Дотогава ще мога да дойда.
— Добре. Ела. А сега искам да ти задам няколко въпроса — казах аз.
— Питай.
— Таксата за погребение в гробището ти какво включва?
— Парцела земя и самото погребение.
— А грижата и поддръжката?
