за малката ни масичка близо до задната стена.
Бяхме изяли хамбургерите си и приключили с общите теми за разговор. Меги се обърна към мен:
— И така, какво има в ковчега?
— Определено съм сигурна, че не е било животно — отговорих аз. — На гроба е написано 1985 година. Но той го е за ровил през юни 1986 година. Това е поне шест месеца по-късно. Кой ще пази толкова дълго умряло животно, преди да го погребе?
Замълчах за момент.
— Абсолютно съм сигурна, че са били заровени компютърни разпечатки.
Разказах им как Тайрън Хендерсън търси информация, свързана с Ханаан, в компютъра.
— Датите съвпадат — обясних им аз. — Маршал е отпечатал документа за Ханаан, състоящ се от седемстотин страници, късно през една майска нощ на 1986 година. Няколко седмици след това той заравя един ковчег в твоето гробище и поръчва надписа за Ханаан.
— Но защо гробище за домашни животни? — попита Меги.
Въздъхнах.
— Удобно е.
— Какво имаш предвид?
— Нека да предположим, че документите за Ханаан съдържат тайна информация за нещо, в което Маршал е бил замесен през 1985 година. Нещо много важно за него. Толкова важно, че не е могъл да допусне мисълта да изтрие всички следи за него. И така той първо отпечатва информацията, а после изтрива файла. Сега всички доказателства са в неговите ръце. Но какво да прави с тях?
— Но защо гробище за домашни животни? — попита Синди.
— Защо не? — отговорих аз. — Сейф в някоя банка е твърде явно, твърде тъпо. Той умира и жена му отваря сейфа. Къде е удоволствието? Още повече, ами ако жена му не разбере? Или не се погрижи? Или каже на някого? Маршал е искал да бъде сигурен, че другите ще го открият. Човешко гробище е много сложно нещо. Не можеш просто така да заровиш не идентифициран човешки труп. А и ковчег с такива размери — ковчег за дете — ще събуди много повече любопитството. Какво още се събира в малък ковчег, трябва да се е запитал той. Естествено: куче или котка. Гробище за домашни животни. Дълговечност на документите й надпис на гроба, който съобщава, поне на някого, че той се е казвал Греъм Маршал и е бил замесен в историята с Ханаан през 1985 година.
Обърнах се към Меги:
— Спомняш ли си ковчега, който той е взел? И въпросите за водоустойчивостта му?
Поясних на Бени:
— Греъм Андерсън Маршал се е тревожел да не би мъртвото животно да се намокри. Глупости. Това са били документи. Водата поврежда документите, а Маршал е искал тези да се запазят.
Меги се наведе напред.
— И така ти твърдиш, че този нахалник е напъхал купчина документи в ковчега и ги е заровил в моето гробище?
Кимнах утвърдително.
— Където ще бъдат съхранени навеки — — каза Синди.
— И името на Маршал е изписано на гранитната плоча отгоре — добави Бени. — Наред с името Ханаан.
— Все още не го схващам — изрече Меги. — Защо ги е заровил в гробище за домашни животни? Кой ще разбере, че са там? Ако никой от приятелите му не знае, че са там, тогава какъв е смисълът да ги заравя?
— Може би е гледал в бъдещето — каза Синди. — Стотици години напред. Някой вижда този надгробен камък и се заинтересува от цялата тази история. Може да го разкопаят и да видят какво има вътре. Може би той е очаквал това.
— Той е гледал в бъдещето — отвърнах аз, — но положително не много по-далече от собствената си смърт.
— Какво искаш да кажеш с това, Рейчъл? — попита Бени.
— Той е искал някой да ги открие — отвърнах аз. — Затова е оставил следи за тях.
— Как? — позаинтересува се Синди.
— Добавката към завещанието — отговорих аз. — Нещо толкова странно като това — попечителски фонд за грижата и поддръжката на гроб в гробище за домашни животни. Преди всичко попечителството е било ненужно.
Аз се обърнах към Меги:
— Разкажи им това, което ми съобщи. Ако някой иска по-специални грижи за гроба си, тогава какво прави?
— Те ми казват какъв вариант избират — отговори Меги. — Написано е отдясно на формуляра за договор, който им давам, когато те идват за парцел. Има стандартни грижи. Те струват седемдесет и пет долара на година. Има доживотни грижи. Хиляда долара. А съществуват и вечни грижи. Три хиляди долара.
— Дотук — казах аз — ясно ли ви е?
— Да.
— Разбирате ли? — попитах аз и огледах масата. — Добавката към завещанието му е била напълно излишна. Единственото нещо, което би могъл да направи с нея, е да възбуди любопитството на фирмата. Той е знаел, че „Абът и Уиндзър“ вероятно ще се погрижат за завещанието му. И е бил сигурен, че един странен попечителски фонд за четиридесет хиляди долара ще ги накара да бъдат любопитни. Никой уважаващ себе си юрист не може да отмине попечителски фонд за мистериозен гроб в гробище за домашни животни. Особено когато юридическата фирма е облагодетелствана от този фонд. Най-малкото, адвокатите са задължени да открият какво има в този гроб.
— Ако това е, което е искал — каза Бени, — той успя.
— Ако гробът не бе ограбен — рекох аз, — се обзалагам, че фирмата щеше да прибегне до ексхумация. Те не биха прекъснали попечителството, без да разберат поне какво е имало в ковчега.
— Дали е оставил и други следи? — попита Синди.
Аз кимнах потвърдително.
— Вземете допълнителните данни. Той е отпечатал съдържанието на файла през 1986 година и после е изтрил само съдържанието. Оставил е името Ханаан като заглавие на файла в компютъра.
За момент всички замълчахме.
Синди изгаси цигарата си в пепелника и вдигна поглед намръщена.
— И какво е имало на компютърната разпечатка, която той е заровил?
Погледнах седналите около масата.
— Дръжте се здраво за стола, защото ще паднете. Изглежда, Греъм Маршал е смятал, че семейството му произхожда от пуританите в Масачузетс. През 1679 година някой си Бенджамин Маршал е участвал в основаването на селище в Западен Масачузетс. То се е казвало Ханаан. Бенджамин Маршал бил един от тамошните църковни старейшини. Дали Греъм Маршал е знаел за това? Може би не, докато не отишъл в колежа. Колежа „Барет“. И там той слушал лекции за една книга. За брошурата на Амброуз Шпрингер — „Лотарията на Ханаан“.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Синди.
— Разговарях с преподавател от Северозападния университет, който е завършил колежа „Барет“.
Обърнах се към Бени:
— Пол Мейсън. Той ми разказа, че по онова време в колежа е имало професор, който изнасял популярна лекция за книгата и селището Ханаан.
Опитах се да им обясня за лотарията на Ханаан.
— Тайна лотария — заключих аз, — която решава бъдещето на хората. Звучи невероятно. И мен ме учуди, когато го прочетох. Представете си какво може да направи един деветнайсетгодишен хлапак, който си мисли, че това е историята на един от предшествениците му.
Отпих глътка бира.
— Секретарката на Маршал ми съобщи, че през 1985 година дълго време е работил върху секретен
