Очната кухина бе точно срещу мен. Скелетът бе полегнал на една страна върху сатенената възглавничка, която покри ваше дъното и стените на ковчега.
— Зад полицейския участък ли са го намерили? — попитах аз отново.
— Да. Отвън, близо до задните стълби — каза Меги. — Някой го е оставил там. Предполагам, разбрали са, че е мой, от печата на дъното.
Повдигнах единия край на ковчега. С черно мастило отдолу бе напечатано „Земя на размахващите се опашки“ — собственост на Маргарет Съливан, наред с адреса и телефонния номер.
— Едно от момчетата в участъка случайно го открило тази сутрин — каза Меги. — Те го прегледали отвътре. Бяха така доволни, че не е човешко тяло, та ми зададоха само няколко въпроса. Измислих една история за клиент, решил да прехвърли своето животно в нашето гробище и по пътя загубил ковчега. Те ми повярваха.
Меги се облегна назад.
— Е, може би този Греъм Маршал не е бил толкова луд. Ами ако е лудория на хлапаци? Сигурно са същите, които опитаха да разкопаят и втория гроб.
Не отговорих.
— Вие двете искате ли кафе? — попита Меги.
— Разбира се — отвърна Синди.
— Хайде да отидем вкъщи и аз ще направя по чашка. — Меги се изправи.
— Ще дойда след минута — казах аз.
Меги се спря на вратата.
— Твоят Бени се обади преди малко, Рейчъл. Каза, че те търсил навсякъде. Позвъни ми като последна надежда. Каза, че искал да ти покаже нещо. Дадох му адреса и му казах да дойде у нас.
След като Меги и Синди си тръгнаха, аз се загледах в скелета. Всичко бе прекалено нагласено.
Какво се е случило, Греъм? Някой е измъкнал твоите документи и после е сложил скелета. Близък ли ти е бил, Греъм? Някой страхувал ли се е от тези документи? Подозирал ли си какво ще стане, когато през 1986 година си заровил ковчега?
Ако е така, ако си мислел, че някой знае, тогава може би си знаел кой е този човек.
Седнах и отново прецених всичко. Заровил си своята тайна, но си съставил странна добавка към завещанието си, за да бъдеш сигурен, че тайната ще бъде разкрита след смъртта ти. Ами ако си се тревожел, че някой може да осуети плановете ти? Че някой може първи да открие ковчега? Че някой друг може първи да го извади, да унищожи документите и отново да го зарови? Какво би направил?
Може да си оставил някаква следа за втория човек, който открие ковчега.
Наведох се отново напред и се загледах в ковчега. Къде би оставил следа? В ковчега? Вероятно. Преди да го заровиш, поставяш някакъв знак вътре. Оставяш го там, където интересуващият се от документите няма да погледне.
Отворих ковчега с въздишка, извадих скелета навън и го положих върху килима близо до капака. Взех в скута си ковчега. Сатененият покров, обхващащ и страните на ковчега, се надигаше само от правоъгълната възглавничка. Проверих и двете страни на сатенения покров. Нищо. Стиснах възглавничката. Бе пълна с нещо гумено. На бюрото на Меги имаше тъп нож за отваряне на писма. С негова помощ пробих дупка във възглавницата и я разпрах. Вътре нямаше нищо друго освен пореста гумена подложка. Прегледах вътрешните стени на ковчега. Нищо.
Опитах се да извадя възглавницата. Бе залепена. Дръпнах я и тя се отпра звучно. Извадих възглавницата отгоре. Нищо. Парче от сатенения покров се бе откъснало, докато дърпах възглавницата. Скъсах и останалата част от покрова. Нищо. Имаше само гумени подложки. Хвърлих възглавницата на пода и огледах празния ковчег. Две малки парчета сатен все още седяха залепнали към дъното на ковчега.
И тогава го видях. В горния десен ъгъл на ковчега, скрито под залепената възглавница. С черно мастило бе написано:
00320 — 1953
ГАМ
Взех ковчега и забързах към дома на Меги.
Двете със Синди седяха край кухненската маса и пиеха кафе.
Показах на Меги ръчно написания код в празния ковчег.
— Това ти ли си го писала? — попитах аз.
Меги се намръщи и поклати глава отрицателно.
— Не. Определено не.
— Какво е това? — попита Синди. Подадох й ковчега и се обърнах към Меги.
— Ти спомена нещо за серийни номера, когато говорехме по телефона — казах аз. — Каза, че по тях си разпознала ковчега.
Меги взе ковчега и го обърна наопаки.
— Ето за какво ти говорех — каза тя и ми посочи дванадесет цифри, отпечатани на дъното на ковчега. — Производителят отбелязва серийния номер на всеки от ковчезите на тяхното дъно. Аз винаги записвам този номер в регистрационната книга, заедно с имената на животното и на собственика. Понякога на ден имам по две погребения. Отбелязвам серийните номера само от предпазливост и за да съм сигурна, че всяко животно се погребва на точното му място.
— Какво означава кодът? — попита Синди.
— Не знам какво означават цифрите — отвърнах аз, — но съм сигурна, че буквите ГАМ са инициалите на Греъм Андерсън Маршал.
На задната врата се почука. Обърнахме се и видяхме Бени да стои на прага с вестник под мишница.
— Влизай — каза Меги. — Отворена е.
— Здравейте — отвърна Бени и влезе. — Искам да ви по кажа нещо интересно.
— И ние също — каза Синди. — Меги си получи ковчега обратно.
— Без майтап?
Меги обясни историята на връщането на ковчега, а после аз показах на Бени какво съм открила в него.
— Кодът познат ли ти е? — попита Бени.
— Не. Нещо в последователността на цифрите ми е познато, но все още не мога да открия какво е.
Бени се загледа в цифрите и се намръщи.
— А каква е твоята новина? — попита Синди.
Бени ни погледна и се усмихна.
— О, да. Ще ви хареса.
Той разгърна вестника и го постави върху масата.
— Сутринта четях неделния вестник — обясни той — и отворих на обявите за продажби. Търся си бюро и разглеждах какви предлагат. После си спомних обявите за Ханаан, които ти откри, Рейчъл. Затова прелистих вестника и отворих на личните обяви.
Бени разгърна вестника, намери необходимата страница и го постави отново на масата.
— Вижте какво открих — посочи той.
Наведох се напред и погледнах там, накъдето сочеше пръстът му.
— Добре — казах аз. — Значи пак.
Бе още едно съобщение за Ханаан:
ХАНААН 3: ГРАНД-M
1 ЧАСА СУТРИНТА, ПОНЕДЕЛНИК
Загледах се в съобщението и мислех напрегнато.
— Един часът сутринта е тази нощ. След полунощ. Страхотен удар!
— Какво искаш да кажеш? — попита Меги.
— Не разбираш ли? Този път мястото за среща е станцията на метрото „Гранд“.
