онези редки моменти, когато сякаш всичко е предопределено. Може би той си помислил, а защо не?
— Но защо е спрял? — попита Синди.
— Какво имаш предвид?
— Цялата тази организация, наетите хора са имали за цел провеждането на лотарията. Но защо само една година е правил лотарията? Защо не е продължил?
— Сигурно е било твърде трудно и сложно, за да се провежда повече от една година. Или може би още от самото начало е планирал тя да действа за една година — в чест на онези годишнини. Или пък — продължих аз — може и да не е спрял. Може да я е провеждал до деня на смъртта си.
Синди се намръщи:
— Но тогава защо е заровил ковчега?
— Защото през 1986 година е узнал, че може да умре всеки момент. — Разказах на Синди за дефектната сърдечна клапа и решението на Маршал да я остави в сърцето си.
— Какъв ужас!
Кимнах с глава.
— За сърцето си е имал своя собствена частна лотария. Може би се е опасявал, че ако умре неочаквано, никой нямало да узнае какво е извършил. Затова е заровил ковчега и е написал тайната добавка към завещанието си. Да съхрани информацията за това, което е направил. Спомняш ли си какво е записано в тази добавка? Той пише, че иска да бъде отбелязан малкият му принос във вечния живот на Ханаан. Човекът е желаел хората да узнаят за това. — Аз потръпнах. — Предполагам, че е бил горд от деянието си.
— Господи, но това е отвратително!
— Съгласна съм, но е отвратително от космическа гледна точка. Погледни го от земна гледна точка.
— Какво искаш да кажеш с това?
— На пръв поглед това сякаш е старата лотария — съобщения във вестникарските колонки, размени в метрото. Дори изпълнителите може да са същите, които Греъм е използвал. Но аз съм убедена, че целта на този, който я организира, сега е съвсем различна.
— Защо мислиш така?
— Погледни какво става. Кражба на ковчег, проклетата газова експлозия, претършуването на апартамента ми. Ако свържем всичко това, става ясно, че някой се опитва да заличи следите на това, което Греъм е правил, а не да ги съхрани.
— Но защо ще ме убива? — попита Синди. — Аз не знам нищо.
— Може би този човек мисли, че Греъм ти е разказал за лотарията.
Замълчах за момент, премисляйки всичко.
— Може би Греъм му е разказал за лотарията и той се е страхувал, че и на теб би могъл да ти каже.
— Господи. Нима мислиш, че Греъм си има последовател?
— Звучи правдоподобно, нали? Някой, който да продължи след неговата смърт. А може и Греъм да не е разбрал, че си има последовател. Възможно е някоя нощ да се е напил и да е изтърсил някому за лотарията, а този някой да е решил, че ще я продължи след смъртта му. Който и да е той, сигурно се е тревожел, че Греъм може би е казал за лотарията и на други хора. Ти си най-вероятният кандидат.
— Не знам — отвърна Синди. — Ако този човек е толкова умен, колкото ти казваш, той първо би се опитал да разбере дали знам нещо, преди да ме убие.
— Може би — отговорих аз. — Но може и да е било твърде рисковано за него. Не знам. Позволи ми да попитам нещо: Откъде убиецът е могъл да разбере през онази нощ, че теб те няма в апартамента?
— Това е твърде лесно — каза тя. — Трябвало е само да се обади на агенцията за модели и те ще дадат разписанието на ангажиментите ми за онази седмица. Те са щели да му кажат, че аз ще отсъствам от града през оная нощ.
— Просто така? — попитах аз.
Синди се усмихна.
— О, той само е трябвало да се представи като евентуален бъдещ клиент на агенцията. Например за някаква рекламна кампания. Много от тях изискват определени модели. Когато организират специални снимки и изискват определен човек, те предварително се осведомяват по телефона дали на тези дати той е свободен. Всеки ден в агенцията се обаждат по такива поводи много хора.
— Значи, ако е попитал за теб, са щели да го уведомят, че ти отсъстваш миналата сряда.
Синди кимна потвърдително.
— Това обяснява откъде е знаел, че няма да бъдеш в апартамента през онази нощ — казах аз.
— Но експлозията е убила другите хора — отвърна Синди.
— Може да е било и бомба с часовников механизъм — от говорих аз. — Била е настроена да се задейства около обяд, когато той си е мислел, че ще си бъдеш вкъщи.
И двете потънахме в мълчание за малко.
— Ти мислиш, че не е просто прикриване на следи, нали? — най-накрая попита Синди.
— Мисля, че е много повече от това — отговорих аз. — Който и да провежда сега лотарията, си има свои собствени планове. Това е наистина отвратително. Ами ако това, което се случи миналата седмица, е било само прелюдия? Който и да е той, изглежда решен на всякакво насилие. Надявам се да не е толкова умен колкото Маршал.
— Но какво можем да направим? — попита Синди.
— Ще уведомим полицията. Не можем много да им кажем. Но пък имаме теб. — Аз се усмихнах. — Един оживял труп би трябвало да привлече вниманието им.
Станах и занесох чашата си на мивката.
— Имам среща в понеделник сутринта с Измаел Ричард сън, за да предам моя доклад. Той има достатъчно контакти с кметството, за да накара полицията да се намеси по най-дискретния начин. Едва ли ще иска това да се разчуе.
Синди и аз проверихме дали са заключени вратите и прозорците, преди да си легнем.
Никоя от нас не спа добре.
Глава 30
Вдигнах телефонната слушалка едва при третото позвъняване.
— Ало — промълвих аз, още невдигнала глава от възглавницата.
— Отгатни какво ми предаде полицията току-що!
— Меги? — Обърнах глава да видя часовника върху нощното шкафче. Девет и тридесет и осем в неделя сутринта. Слънчевата светлина нахлуваше през прозореца на спалнята.
— Отгатни какво ми върнаха току-що!
— Какво?
— Ковчега, който търсехме.
— Ханаан?
Синди седна в леглото.
— Да — отвърна Меги. — Сравних серийния номер с този в регистрационната ми книга. Еднакви са.
— Отвори ли го? — попитах аз.
— Нямаше нужда. Полицията вече го бе направила.
— И?
— Кости. Само кости.
— Идвам веднага, Меги. Не го заравяй още. Затворих телефона и се обърнах към Синди.
— Хайде да вървим — казах аз. — Ченгетата са открили ковчега на Ханаан.
Бяхме в офиса на Меги в дъното на църквата — Синди, Меги и аз. Ковчегът бе върху бюрото, а капакът му върху килима отпред.
Гледах втренчено скелета в ковчега. Приличаше на скелет на малко куче. Тънките кости бяха чисти и бели.
